Има нещо, което си добавил – това е убийството в хосписа. 

То не е убийство. Героинята на Пламена Гетова – Марта, се чувства изоставена, сама и вързана, заложник на тялото си, на безумието си, но и на ужасяващия дом за възрастни хора. И иска да избяга, но толкова бяхме изтощили Пламена, че тя не можеше да бяга. И затова решението беше да удари сестрата, която да падне и да загуби привидно съзнание. Така изглеждаше достоверно. Тя отваря вратата, излиза и попада в поезията на спомените за съпруга си и те се превръщат в едни романтични птички. Това е последният ѝ акт на съпротива към действителността, за да може да се прероди към по-хубав живот. Защото има смисъл и надежда в прераждането и в това, че може да се върнем и да живеем нов по-хубав живот с поуките от предишния. Не съм религиозен, но не може да не вярвам в това. 

Да приемем вярата ти за оптимизъм. И аз вярвам, че тези 21 грама минават в някаква друга форма. Колко време снимахте? 

Три. С чудовищно малък бюджет, но без компромис за качеството. Имахме великолепен оператор – Кирил Проданов. И нямаше време за много дубли. Ириней беше ангажиран за един ден, Пламена – за два. Юлиан и Мирела дойдоха директно на снимките от морето. Наложи се и да пренаписвам голяма част от сценария на терен, да отпаднат сцени, но без да губим от дълбочината на разказа. Помогна ми опитът ми като сценарист на риалити формати и като военен репортер. Също и смирението да приема това, което ти предлага животът, и да взема най-доброто от момента. 

Филмът е много въздействащ!

Много хора харесаха проекта и се включиха само заради силната история и възможността да работят спокойно. Целият екип беше вдъхновен. А аз – уплашен, защото съм човек на словото, на писането, но се пробвам като режисьор. Това ми е първият игрален филм. Първият ми опит беше близо до журналистиката с документален филм – „Икар от Кочериново“.

Получи се и с други филми, в които съм работил като сценарист. И този път рискувах, но човек не трябва да седи в зоната на спокойствие и на комфорт. Иначе за какво е животът? 

Как избра актьорите?

Предложих главната роля на друга актриса, която отказа заради операции на гръбначния стълб, а в една от сцените по сценарий трябваше да я влачим по един коридор. И ми предложи Пламена Гетова. И Пламена много се вживя в персонажа! Двамата с Ириней за първи път играеха заедно, но се разбираха от половин дума и беше удоволствие да се работи с тях! Старата школа е чудовищно добра! След снимки карах Пламена лично до тях, за да си говорим – за филма и за всичко. А Ириней го харесвам от дете. 

Иначе, докато пишех сценария, си представях Юлиан (Костов). Познавам го отдавна. Първо му се обадих да ми предложи актриса, която да прилича на Пламена Гетова като млада, защото е добър кастинг режисьор. Той не можеше да реагира.

После ми прати снимка на Мирела. Сложих очите ѝ на тези на Пламена и си паснаха идеално. И Юлиан  каза: „Мога да играя и аз, защото видях, че си приличам с Ириней“.

И пристигнаха с Мирела. Бяха влюбени един в друг, влюбиха се и в историята. Оказа се, че снимаме на деня, в който се навършваше година от първата им целувка – 10 август. И вплетохме датата в сценария. После се оказа, че това е първата роля на Мирела. Сега я приеха в НАТФИЗ, доколкото разбирам с най-висока оценка. Йоанна Микова и Вилма Стоянова, чиито гласове познаваме от различни дублажи, играят ролите на двете медицински сестри. 

Каузата на филма ти е сериозна. Важно да има информация, че това е възможен път за много хора. 

Истината е, че не може да имаш информация за всичко. А и човек започва да се тревожи, когато има много информация. Всеки мислещ, чувстващ и емпатичен човек се притеснява, стряска и плаши от решението да остави близък в хоспис или в дом. Но в напредналата, средната или късната форма на деменцията от човека остава просто тяло. То заслужава уважението, поради духа, който го е обитавал, заради пътя, който е изминал, при това близко до теб. Ако имаш пари, за да си позволиш специалисти, които да се грижат за него, е добре, но по-важното от това да да бъде сам и някой да му сменя памперсите, или да го търпи, и се нарича социализация – да има хора около него. Тогава и остаряването, и оттеглянето от живота се случват по значително по-различен начин.