Късометражният филм на Емил Спахийски „Денят, в който тя ще се роди“ по разказа на Йорданка Белева е красив, талантливо разказан, болезнен отрязък от история за пътя към края. Кастингът е звезден: Пламена Гетова, Ириней Константинов, Юлиян Костов, Мирела Иванова. Би могъл да бъде история за поетична любов, но е поетична история за бягството към освобождението от един живот, в който вече не живееш. Тъжен е, разказан интелигентно и смислено. Отговаря на въпроси, на които шокиращите новини по телевизията не могат. Хубавата новина е, че ще представя България в селекцията на наградите „Оскар“.

А самият Емил Спахийски е директор на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“. И също и журналист, сценарист, режисьор, бивш главен редактор на сп. „Егоист“ и FHM, създател на сп. „За мен“, правителствен и военен кореспондент на в-к „24 часа“, сценарист на режисирания от Станимир Трифонов филм „Железни момчета“ и на режисирания от него самия „Икар от Кочериново“ и съсценарист на филма на Стефан Командарев „Съдилището“. Има и награди „Черноризец Храбър“, „Паница“, „Офицър“. Бил е в сценарния екип на хитови сериали и риалити формати.

С какво те провокира разказът на Йорданка Белева и защо пожела да направиш филм по него? 

С нея се познаваме отдавна. И аз много харесвам този разказ, защото няма бъбривост… Тя те прилъгва. Вкарва те в тъмното, „удря те“ в слънчевия сплит и след това ти говори за любов. И ти не можеш да си поемеш въздух. Веднага, щом го прочетох, на секундата си го представих като филм! Поисках ѝ текста. Тя ми го „подари“. От идеята до реализацията минаха почти 10 години. Така се случва не само в България, но и по света. Шанс е, че го направих! 

Темата, която ме развълнува, е забравата. Когато ти забравиш някого, той престава да съществува. Когато започнеш да забравяш, ти спираш да живееш. И двете са страни на едно и също, което се нарича смърт.

Можем ли да наречем филма ти разказ за забравата?

Ще ти отговоря по-дълго. Разказът на Йорданка Белева завършва много лично. Първо бях махнал този финал от филма, но след това реших, че е добрият завършек – главната героиня Марта се вдетинява, а Юлиян, мъжът ѝ, умира, или както завършва разказът ѝ: „Сега ти ще кажеш първата си дума, а аз ще я чуя за последен път.“

Докато го четях, си дадох сметка, че всъщност е разказ не за болестта, не е за деменцията, а за любовта. 

Темата е тежка. Покрай нас е пълно с хора, на които се случват тези неща. Как да реагираме на подобна житейска провокация?

Говорих с психолози – Цветеслава Гълъбова, която е изключителен професионалист, и с още една клинична психоложка – Силвия Милчева, кое е правилно, кое не е. Изследвайки проблема, стигнах до много изводи. Сред тях е, че най-малко страдат хората, които са сред любов, към които има добро отношение.

…които са обградени с любов? 

По-скоро, които са социализирани. Има и наследствени, и други причини, стрес…, каквото се сети човек, но мисля, че една от най-големите причини за забравата е самотата. Световната здравна организация показва колко драстично се разраства тази болест. От статистики от 2021-ва до 2023 г. от деменция страдат над 150 милиона души. Очаква се до 10 години броят да се удвои. И няма открито лекарство. Можеш да забавиш процеса, но не и да го спреш. 

Финалното изречение на филма е много красиво!

То е и голямото му послание, което изплува само на листа, докато пишех: „На тези..., които ни напускат, преди да са си тръгнали“. Защото те са ни напуснали, а само тялото им ни напомня за тях, за хубавото в миналото. Можеш да го прегърнеш, но да срещнеш и студенината им. Просто защото вече са някъде другаде.