Режисьор на „Русалка“ в Народния театър, на „Госпожица Юлия“ – в Плевенския, асистент-режисьор на Тимофей Кулябин за „Нора“ и „Хеда Габлер“ и инициатор и организатор на панорамата и гостуването на Андрей Звягинцев в България – така изглеждат накратко последните две години от живота на Теодора Лилян. 

С фигура на балерина, спусната почти до кръста кестенява коса, червена дълга рокля и без грим, Теодора седи срещу мен в кафенето на Съюза на архитектите в един летен следобед. София вече опустява и минава на ваканционен режим. Приятно топло е и по-тихо от обикновено. Теодора е красива, чувствителна, умна жена и артист. Дъщеря е на танцьори от ансамбъл „Пирин“. Баща ѝ дори е бил хореограф на ансамбъла. 

„Много обичах, когато родителите ми ме водеха със себе си на ежедневните им репетиции от 8 до 12 ч. – разказва тя – или вечер на концертите им. Гримьорната беше много мизерна, но ме вълнуваше как всички се гримираха и обличаха. Имаше и други деца. Ансамбъл „Пирин“ беше като голямо семейство. Родителите ми са „хванали“ златните години, пътували са много в чужбина и са имали много възможности. С идването на демокрацията това се промени, ангажиментите им понамаляха, но имах хубаво детство. И смятам, че е по-добре, че съм отраснала в скромно семейство. Защото парите не са ми висша ценност. Като всеки човек, разбира се, обичам хубава храна, хубави места, хубави екскурзии, но има други неща, които повече ме хранят.“ 


Явно носиш душа на артист. А артистите ги храни изкуството.

И срещите, и комуникациите с хората. 

Работила си като заместник-редактор на сп. Hello, преди това си била и моден фотограф, имала си вече две образования – по фотография в НАТФИЗ и по философия от Софийския университет. Защо реши да промениш живота си кардинално и да заминеш за Петербург?

Въпреки че беше интересно и хубаво, имах приятели, вътрешно усещах, че нещо не ми достига. Не можеш да излъжеш себе си. Мисля, че в началото на „Странният случай на Бенджамин Бътън“ е казано много точно: „Надявам се да живееш живот, с който да се гордееш. И ако откриеш, че не е така, надявам се да имаш смелостта да започнеш отначало“. Рискувах. На 28 години си подадох документите да следвам режисура в Русия. Беше ми много страшно, но съм доволна от избора си. Въпреки че сега в България е много сложно да се занимаваш с театър и въобще с изкуство. 

С какво те промени образованието ти в Петербург? 

Дисциплината беше много сериозна. Там много се държи на точността. Оттогава ми е голям стрес. По няколко пъти си проверявам алармата да не би да закъснея за репетиция. Два или три пъти съм била на ръба. Тичаш. Особено ако имаш клас с мастера, което се случваше веднъж седмично. Според руската школа трябва да се работи под стрес, тъй като когато си под срес, мозъкът ти и цялото ти същество функционират по съвсем друг начин. Много е плодотворно! Учехме всеки ден от 9 сутринта до 23 ч. Два пъти седмично имахме танци от 9,30 до 12 ч., след това сценична реч – до 15 ч.

После час и половина, в които си преценяваш дали да правиш етюд, или да ядеш. От 16.30 до 23 ч. ни показваха етюди. Имаше неща, които не ми харесваха, но ги преглъщах, защото знаех, че много искам да се науча. Изкарах половината COVID в Петербург. Позволих си да дойда в България през юни 2022 г. с намерението да се върна в Петербург през август. Излезе забрана чуждестранни студенти да минават границата и изпаднах в страшно състояние, защото моите съученици започнаха да учат, а мен не ме пускаха. Всеки ден пишех писма – на министрите на образованието и на културата, включително и до Путин.

Само това правех по цял ден. Събуждах се и започвах да пиша. Много се бях притеснила, че изпускам, че няма да ме пуснат никога повече. И много се борих. И накрая си го извоювах. Чак през януари ми издадоха индивидуално разрешение. Бях първият чуждестранен студент, който мина границата. 

Как Петербург оформи вкуса ти към театъра?

Първата година не познавах никого. Не говорех езика. Живеех на квартира в центъра, с хазяйка, доста особена жена. Повечето ми състуденти бяха в общежитие, но и по-малки от мен. Учех руски и макар все още да не разбирах добре езика, ходех на театър буквално през ден и той ме спаси от самотата. За моята професия е изключително важно много да гледаш. Театрите в Петербург са над 150, може да са и над 200 и са много добри. Има всякакъв вид театър. Гледаш и излизаш като разтърсен. 

А Петербург е огромен и изключително красив. Дори последните години, като живеех и преминавах през центъра, продължавах да се удивлявам колко е красив! И другото е, че в Русия, предполагам, че и в Америка е така – някак си като е огромен мащабът, имаш усещането, че дори да е трудно, все пак всичко е възможно. Докато в България абсолютно имам усещане за ограничение и че все едно си „бия главата в стената“.