Майката на баща ми се казваше Джоузефин и вероятно е най-прекрасният човек, когото съм познавал в живота си. Беше богиня. Имаше ангелско лице. Беше от онези жени, които навремето отиваха на остров Елис и чакаха новопристигащите италианци и въобще всички, които не знаеха английски, за да им помогнат. Грижеше се и се бореше за мен толкова всеотдайно, че при развода на родителите ми получи правото да ме отгледа. Нейният съпруг, моят дядо и съименник Алфред Пачино, пристигнал в Ню Йорк от Италия в началото на века. Имали уговорен брак и дядо ми работел като бояджия. Бил пияница, което го правело мрачен и непредсказуем.

…
Родителите на майка ми живееха в шестетажна кооперация на авеню „Брайънт“ в Южен Бронкс, в апартамент на последния етаж, където наемите бяха най-евтини. Жилището приличаше на кошер, в който кипеше неспирна дейност, само с три стаи, които се използваха като спални. Стаите бяха малки, но не и за мен. Понякога там живеехме по шест-седем души наведнъж. Обитавахме ги на смени. Никой нямаше стая само за себе си и дълго време спях между бабите и дядовците си. Когато пък спях на дюшека в така наречената дневна, никога не знаех кой може да се окаже в съседната стая – роднина, който минава през града, или братът на майка ми, който се е върнал от войната. Беше воювал в Тихия океан и подобно на много други мъже, които са участвали в бойни действия, не искаше да говори за преживяното. Вземаше дървени клечки за кибрит и ги слагаше в ушите си, за да заглуши експлозиите, които не спираше да чува.

Бащата на майка ми се казваше Винченцо Джовани Джерарди и произхождаше от един стар сицилиански град, чието име, както по-късно научих, беше Корлеоне. Когато бил на четири години, пристигнал, вероятно нелегално, в Америка, където станал Джеймс Джерард. По това време вече бил загубил майка си; баща му, който си падал диктатор, се оженил повторно и се преместил с децата си и новата си съпруга в Харлем. Възпитанието на дядо ми било бурно, почти като от роман на Дикенс, но за мен беше първата истинска бащинска фигура, която познах.

Когато бях на шест години, се прибрах от първия си учебен ден и намерих дядо ми да се бръсне в банята. Беше пред огледалото, по потник с марка BVD , със спуснати отстрани тиранти. Застанах на прага на отворената врата на банята. Исках да споделя една история с него.

„Дядо, едно дете в училище направи много лошо нещо. Така че отидох при учителката и ѝ казах, и тя го наказа.“
Дядо ми продължи да се бръсне и без да се поколебае дори за миг, каза просто: „Значи си доносник, а?“. Това беше непринудена констатация, сякаш казваше: „Обичаш ли музиката за пиано? Не го знаех“. Но думите му ме удариха право в слънчевия сплит. Усетих как се свличам по касата на вратата на банята. Бях съкрушен. Не можех да дишам. Това е всичко, което той ми каза. И никога повече не издадох никого в живота си. Въпреки че точно сега, когато пиша тази книга, издавам себе си.