Сигурно ми се е сторил познат, защото инстинктивно извиках: „Та-та!“. Майка ми ми се скара да мълча. Не разбрах защо. Как така можеш да кажеш на някого „ш-ш-шт“? Извиках му отново: „Та-та!“. Майка ми не спираше да ми шепне: „Шшшт, тихо!“, защото всъщност търсеше нея. Имаха проблеми и тя не искаше той да я намери, но сега я беше открил.

Когато филмът свърши, си спомням как вървях по потъналата в мрак улица с майка ми и баща ми, а неоновите реклами на кино „Доувър“ оставаха далеч зад нас. Бях между родителите си и ги държах за ръка. С дясното си око мярнах кобура на кръста на баща ми, от който се подаваше огромен пистолет с перленобяла дръжка. Години по-късно, когато играех полицай във филма „Жега“, героят ми носеше пистолет с такава дръжка. Дори като малко дете можех да разбера, че това нещо е мощно. И е опасно! И после баща ми си тръгна. Замина на война и се върна, но не при нас.
По-късно, когато играех в първото си шоу на „Бродуей“, роднините ми от бащина страна дойдоха да ме видят. Бях млад, авангарден актьор, който беше прекарал по-голямата част от времето си в Гринуич Вилидж и постепенно си проправяше път към „Бродуей“. След представлението няколко мои лели и братовчеди ме посетиха изненадващо в коридора зад сцената. Започнаха да ме обсипват с целувки, да ме прегръщат и да ме поздравяват. Бяха все от фамилията Пачино и въпреки че ги познавах от епизодичните посещения при баба ми по бащина линия, бях малко смутен.

Но докато разговаряхме, стана дума за нещо, което ме порази дълбоко. Споменаха нещо за „времето, когато бяхте при нас“. Аз попитах: „Какво имате предвид, когато съм бил при вас?“. Обясниха ми: „Когато ти беше с нас, помниш ли? О, да, Сони бой, когато беше едва ли не все още бебе, нямаше и годинка и половина, живееше при баба си и дядо си – майката и бащата на татко ти“.
„Колко време живях там?“ – попитах аз.

Около осем месеца, отговориха ми, почти година.
И изведнъж нещата започнаха да се подреждат в главата ми. Отнели са ме от майка ми за осем месеца, докато баща ми е бил на война. Но не съм бил изпратен в сиропиталище или настанен в приемно семейство; милостиво съм бил предаден на кръвен роднина – майката на баща ми, моята баба, която беше истински Божи дар. През целия си живот на тази земя съм имал спасители, а тя може би беше първата.

Това осъзнаване направо ме порази. Изведнъж ми се изясниха необяснимите неща, които бях направил в живота си дотук, на двайсет и осем години – за шарения начин, по който живеех, за изборите, които правех, и за начините, по които се справях с нещата. Беше откровение да науча, че съм бил предаден, поне временно, на шестнайсетмесечна възраст. Да си бил напълно зависим от майка си, да не си знаел нищо друго, а след това да си бил изпратен в съвсем друг живот – това е огромен разрив. Малко след това започнах терапия. Несъмнено имаше неща, с които трябваше да се справя.