Март и април 2023 г. са може би най-тъжните, най-страшните месеци в живота на Андрю Лойд Уебър, един от музикалните гении на 20. век. През април миналата година е последното представление – 13981-во по ред – на „Фантомът от операта“, шедьовъра на Лойд Уебър и най-дълго играния мюзикъл в историята на Бродуей. Само две седмици по-рано, в края на март, композиторът губи сина си Ник, починал на 43-годишна възраст.

В този лабиринт, в който нощта е сляпа… Той идва в сънищата ти… Той е гласът на душата ти. Той е твоята маска, най-страшната маска…

Не можем да публикуваме цялото великолепно либрето на „Фантомът от операта“ – може би най-великият мюзикъл, създаван някога. Нито можем да „озвучим“ текста с изумителната музика на Андрю Лойд Уебър. Ако обаче сте имали късмета да гледате мюзикъла –  на Уест Енд, на Бродуей или дори в София, – знаете, че това, което се случва на сцената, е нищо по-малко от магия. Магия, която повече от 30 години владее публиката от цял свят. Мрачна и романтична приказка, в която се оглеждаме всички ние с тайните ни страхове и невидимите ни рани, с вътрешните ни чудовища, скрити от маските, които никога не сваляме, за нищо на света.

Това е историята на Андрю Лойд Уебър, който има наглостта да е „разбран“ гений, роден в точното време на точното място, получил по много от всички най-престижни награди („Оскар“, „Еми“, „Тони“, „Златен глобус“), милионер и дори милиардер, един от най-богатите (а в някои класации през годините – и най-богатият) музиканти във Великобритания, удостоен с титлата „сър“, създател на безсмъртни мюзикъли като „Исус Христос суперзвезда“, „Котките“, „Евита“, „Булевардът на залеза“ и, разбира се, „Фантомът от операта“. Три брака, пет деца. Пропуснахме ли нещо? Може би обобщението, че е спечелил наистина много и е платил наистина висока цена за всичко, което е спечелил.

Призраците са по-живи от нас

Един от най-ранните му спомени – дори не е сигурен дали е истински спомен, или някой просто му е разказвал – е майка му Джийн, която върви по все още не напълно възстановените от нацистките бомбардировки по време на Втората световна война улици на лондонския южен Кенсингтън. На рамото ѝ е „кацнала“ маймуната Мими, нейният домашен любимец, подарък от колега. Джийн била пианистка и учителка по пиано, а Мими била най-сериозният ѝ критик. Крещяла оглушително всеки път, когато Джийн сядала пред пианото у дома.

По-късно пренесла непоносимо високите си критерии и върху изпълненията на самия Андрю. А той, без да го показва пред родителите си, и без това не смятал, че е кой знае какъв пианист. Бащата на Андрю, Уилям, също бил музикант – композитор и органист. Двамата с Джийн едва свързвали двата края, та се налагало да живеят в апартамента на майката на Джийн – Моли, доста шантава и свободомислеща жена. През 20-те години тя станала известна в цял Кенсингтън с това, че още в първата си брачна нощ изхвърлила брачната си халка в тоалетната и заявила, че иска развод, а след развода продължила да живее с бившия си „съпруг за една нощ“ и дори му родила три деца, най-малкото от които била майката на бъдещия световноизвестен композитор.

Първородният син на Моли, Аластър, се удавил при нелеп инцидент, когато бил едва 18-годишен. Трагедията покосила цялото семейство и Джийн до края на живота си не успяла да излекува травмата от загубата на по-големия си брат. Нещо повече – когато бил малко момче, Андрю Лойд Уебър неведнъж ставал свидетел на случаи, при които майка му внезапно заявявала, че точно в този момент общува с покойния Аластър. В тези дни тя била особено мълчалива, а ако изобщо се докоснела до пианото си, изпод пръстите ѝ се изливала музика, достойна за безсмъртните богове, която карала дори взискателната Мими да замълчи. Тези внезапни странни случки продължили до края на живота ѝ. Така още като дете, наблюдавайки майка си, Андрю Лойд Уебър разбрал, че призраците съществуват и са живи някъде в подземията на съзнанието ни и че понякога са по-живи дори от самите нас.

Бягството и звукът от ловните тръби

В училище Андрю бил кльощаво, болнаво дете, без никакъв талант в нито един спорт (истинско проклятие за всяко момче в следвоенна Англия), но затова пък с талант – така поне си въобразявали майка му и баща му – за пианист. Отнасял доста подигравки, че и тупаници от съучениците си и в един момент осъзнал, че някак трябва да излезе от този ад. Не му хрумнал друг начин и затова просто избягал от училище. В този ден той, тогава 13-годишен, се качил сам-самичък на влака за Йоркшир и след известно време се озовал в гигантската сянка на един от шедьоврите на готическата архитектура – катедралата Бевърли Минстър в Йорк, една от най-големите викториански църкви в Англия. Андрю бил на 13 години. Бягството променило целия му живот.