На 15-годишна възраст Пат вече е висока 178 см и прекалено слаба, едва успява да си намира дрехи. По примера на леля си започва да си шие дрехи сама.  Най-много – миниполи. Хем е лесно, хем ѝ стоят страхотно. В един от клубовете, в които ходи понякога да танцува, толкова харесват стила ѝ, и особено миниполите ѝ, че ѝ предлагат да ушие няколко и да ги даде да се продават в близък бутик. Започват да се харчат като топъл хляб и така тя се включва равноправно в попълването на семейния бюджет.

През 1966 г. на перона на метрото в Ню Йорк към Пат се приближава мъж, който ѝ се представя като редактор на Vogue. Казва ѝ, че е впечатлен от стила ѝ и иска да я представи на екипа на списанието като обещаващ млад дизайнер. И така Пат Кливланд отива във Vogue, а това променя целия ѝ живот.

Дизайнер не става (макар че никога не се отказва напълно от тази си страст), но става модел, при това един от най-добрите и най-популярните в края на 60-те. Тогава главен редактор на американската модна библия е легендарната Даян Вриланд. За части от секундата тя осъзнава, че момичето пред нея носи енергия и красота, които коренно се различават от моделските стандарти. „Нейните къси поли са от евтини синтетични материи, но тя успява да придаде живот дори и на тях“ – казва Вриланд и решава, че Пат трябва да бъде наложена като модел.

Още в самото начало на кариерата си Кливланд разбира, че не само в Джорджия, но и просто извън Ню Йорк нейните смесени черти и цветът на кожата ѝ наистина могат да бъдат проблем. И че още по-тъмната кожа на някои от другите афроамерикански модели може да бъде още по-сериозен проблем. Тя е поканена от Юнис Джонсън, най-богатата цветнокожа жена в Америка в онези години, една от първите бизнесдами от афроамерикански произход и съосновател на списание Ebony, на няколко модни шоута в различни краища на Америка.

Докато Джонсън пазарува – всичко на Chanel, Dior и Givenchy, моделите изнасят ревюта. Проблемът е, че вечер едва успяват да си намерят къде да вечерят, просто защото не ги пускат в заведенията „само за бели“.

Скоро след това Пат се сблъсква с най-страшния расизъм – прикрит зад усмивките и поощренията в редакцията на Vogue. Въпреки че снима с най-добрите фотографи – Ървинг Пен, Ричард Аведон, Ясухиро Уакабаяши, тя така и не е удостоена с честта да застане на корицата на модната библия. Макар да прави няколко фотосесии с тази цел, това така и не се случва. И още тогава в главата ѝ започва да се върти идеята да замине за Европа и да работи там, за да се спаси от предразсъдъците.

Преди това обаче ѝ е писано да срещне двама от най-важните мъже в живота си. Първият е Мохамед Али, преди още да е станал боксова легенда. Вторият е гениалният илюстратор, попарт художник и култова фигура от 60-те и 70-те Антонио Лопес.

„Той приличаше на голямо пухкаво мече“

– описва Пат великия боксьор, който тогава все още се нарича Касиус Клей (след като приема исляма, той променя името си на Мохамед Али). Двамата се срещат на едно от ревютата, на които тя участва по покана на Юнис Джонсън. „Аз бях на 16, а той – на 22 или 23 години, все още съвсем млад боксьор. Засякохме се в един асансьор. Аз бях с майка ми, той – със своя екип. Забеляза ме и ме хареса. Веднага започна да ме ухажва“ – спомня си Кливланд.