Още на следващия ден се появява огромна статия с още по-огромно заглавие: „Битката за Версай: Нощ-та, в която американската мода попадна в светлината на прожекторите и влезе в историята“. Авторът, разбира се, е американец, но това не пречи на Елинор Ламбърт да тържествува. Почти веднага след шоуто френските дизайнери започват да работят с афроамерикански модели и буквално полудяват по тях. Всичко се променя.
Пат Кливланд обаче не е момиче от никъде. Майка ѝ лейди Бърд Кливланд (от нея именно

Пат наследява „коктейла“ от афроамерикански, чероки и ирландски гени) е родена в Джорджия по времето на напълно легална и дори законово оправдана сегрегация. Започва да рисува още като дете и заради забележителния си талант  получава стипендия от частния университет „Прат“ и заминава за Ню Йорк едва 15-годишна. Оттогава чак до смъртта си през 2015 г. тя има една-единствена професия – художник. Рисува непрекъснато. Всичките ѝ картини са свързани с живота на афроамериканците – от времето на робството, през движението за гражданските права през 60-те, чак до церемонията по встъпването в длъжност на 44-ия президент на Америка Барак Обама, на която присъства в края на почти 90-годишния си живот. Бащата на Пат, Джони Джонстън, пък е джаз саксофонист.

Двамата с лейди Бърд се развеждат скоро след раждането на Пат и Джони великодушно оставя бившата си жена сама да се справя с детето и оцеляването. Помагат ѝ неколцина приятели, но най-вече сестра ѝ. Лелята на Пат Кливланд е колоритна фигура – истински бохем по душа, тя прекарва доста време в Европа, отвратена от расовите предразсъдъци, сковали цяла Америка.

Известно време работи в шивашките ателиета на операта в Париж, учи се да свири на барабани и обожава да танцува. Когато се връща в Америка, тя се настанява при сестра си и племенницата си – две жени и половина. Лелята на Пат донася със себе си барабаните, боите, платовете си. Навсякъде в апартамента се установява преартистичен хаос. После идват и приятелите ѝ – повечето са танцьори и балетисти. Пат обожава да ѝ показват различни стъпки и движения, именно тогава се запалва по танците.

Бъдещият модел първоначално решава да стане художник като майка си. Веднъж изпива водата от акварелите ѝ и, вместо да ѝ се скара, майка ѝ казва: „Сега вече боите са в кръвта ти и можеш да станеш истински художник“. Пат завършва гимназия по изкуство и дизайн в Манхатън. Още тогава, в ранните си тийнейджърски години, тя се сблъсква челно с расистките предразсъдъци.

Особено когато посещава родния град на майка си в южния щат Джорджия. Веднъж, докато се разхожда със свои братовчеди, по-големи от тях деца започват да ги замерват с камъни и да ги обиждат заради цвета на кожата им. Пат не разбира какво се случва – най-напред, заради шведската и индианска кръв във вените си, тя е доста по-бяла и с по-различни от типично афроамериканските черти на лицето. Освен това идва от Ню Йорк, където сегрегацията и расизмът са вече почти преодолени. (Само няколко години по-късно тя ще се убеди, че това е заблуда.) В Джорджия обаче нещата са съвсем, съвсем различни.