За да успеем да се измъкнем навреме от залата в края на втория концерт и да се озовем пред вратата на гримьорната, сме се постарали да запомним последните две композиции от програмата и бисовете. Откъм залата се дочуват приглушени звуци от продължаващия концерт. На седмото небе сме, предвкусвайки удоволствието от срещата – очи в очи с голямата изпълнителка, когато ненадейно се появява прошарен мъж в официален сив костюм и със строго изражение ни пита какво правим тук. „Чакаме Тина Търнър за интервю“ – с младежка дързост отговаряме ние, без да подозираме как този отговор ще преобърне всичките ни надежди.

„Какво интервю? Вие знаете ли какъв договор има за този концерт и че в него изрично пише: никакви интервюта!“ Не знаем, разбира се. „Какво искате, неустойка ли да плащаме? – продължава вече с гневен тон, мъжът. – Да ви видя гърбовете!“ Откъде да знаем, че сме се сблъскали фронтално с вездесъщия в онези години директор на зала „Универсиада“ Асен Болчев. Бях виждал името му върху пропуски за събития там, които ми осигуряваше наш съсед, служител в „Концертна дирекция“. Но в момента, в който мъжът ни съпровожда отвъд преградата на входа, изобщо нямаме представа с кого точно си имаме работа.

Цялата зала е фрашкана с милиция, а този очевидно не си поплюва, така че – без грам суетене и мигове преди Тина да е излязла от сцената, вече сме долу, отвъд строго охраняваната преграда на служебния вход. Какъв малшанс! – мисля си, когато отнякъде се появява импресариото. Спира се – кой знае колко разочаровано сме го гледали – и се приближава към нас. Набързо му препредаваме какво се е случило. „Говорих с Тина и всичко беше ОК, но тук не мога да ви помогна, момчета, съжалявам!“– казва той, повдигайки рамене, и се отдалечава. Край! Фиаско! Каним се вече да си тръгваме, когато отново се появява импресариото. Оглеждайки се внимателно, той леко се навежда през заграждението и прошепва така, че само ние да го чуем: „Утре, в 11:00, в хотел „Ню Отани“ – пресконференция. Елате!“ – смигва ни заговорнически и изчезва. Чувстваме се така, все едно току-що сме ударили „бинго“! Ясно: събитието ще е в тесен кръг и след драматичния финал на вечерта летим от щастие след превъзходните два концерта на Тина.

На следващия ден сме по-рано в хотела, който в онези години всички наричат „Японския“ (днешен „Маринела“), и се упътваме към рецепцията, за да разберем в коя зала ще бъде срещата с прочутата изпълнителка. Първи сме в подходящо аранжираното за случая помещение с голяма елипсовидна маса по средата и дузина столове около нея. Скоро местата в малката зала изцяло се запълват. Двама-трима фотографи щъкат насам-натам, с което ме подсещат и аз да приготвя взетия назаем за събитието руски „Фед-4“ – с доста добра оптика, въпреки че не е професионален фотоапарат.

Седя точно срещу входа на залата и когато Тина Търнър се появява в рамката на вратата, нащраквам няколко кадъра. Тя е в познатия за онези години леопардов гащеризон, с прибрана назад коса и държи двете си ръце плътно до тялото, със свити юмруци. „Като за бой“ – мисля си аз, запечатвайки този миг. Тина ни поздравява сдържано-учтиво, заема мястото си и преди да ни загледа в очакване на въпросите, се усмихва и моли за чаша билков чай. Въпросите са много и разнообразни, някои – професионални, други – не съвсем, отговорите – стегнати, но изчерпателни и най-важното – искрени. Голямата изпълнителка не спестява и проблемите в личния си живот, за които говори сдържано, но с леко напрежение…

На въпроса: Какво е отношението ѝ към медиите? – Тя изстрелва в отговор почти без да се замисля: „Винаги се опитвам да бъда с медиите, не срещу тях. Защото, преди още да си помислил нещо, то вече е в медиите!“. Всички се разсмиват на глас на духовития ѝ отговор. Броени дни по-късно обаче с искрено изумление чета в уважаван седмичник интерпретацията на този честен отговор от известен тогава журналист и направо не вярвам на очите си. Заглавието буквално прокламира: „Аз се страхувам от журналистите в САЩ“. Думи, които Тина изобщо не е произнасяла и, меко казано, са твърде далеч от споделеното от нея! Така още в началото на професията се сблъсквам челно с една от най-неприемливите нейни черти: преувеличаването, изкривяването и откровената лъжа, само и само материалът да прозвучи „по-така“. А това „по-така“ не го разбирам и до днес.

И един наистина забавен момент от срещата ни с Тина. По време на пресконференцията решавам да направя кадър със самоснимачката на фотоапарата. За да е по-стабилен, поставям го върху масата. Познатото леко жужене на механичните самоснимачки резонира неимоверно като звук от дървената плоскост. Нещо, което няма как предварително да съобразя, и всички чуваме едно усилващо се: „Б-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з!“. Тина учудено хвърля поглед към жужащото нещо и пита: „What?“ – в момента, в който апаратът щраква и светкавицата му блясва срещу нея. Всички се разсмиват, а аз се чудя къде да се дяна от неудобство… Тина ме поглежда с окуражителна усмивка („Случват се такива неща, няма проблем!“) и продължава с отговорите. Престрашавам се да я снимам и по-отблизо, така че стават няколко наистина добри кадъра. Много мило отношение засвидетелства световната рок звезда и когато я молим за автограф – за читателите. Внимателно и четливо тя написва върху белия лист: „Най-добри пожелания! Тина Търнър, 1981“.