Според мнозина обаче далеч не навлизането на звука в киното е причината за стремителния залез на Клера Боу, а преди всичко фактът, че вероятно от стрес тя отключва шизофрения – семейното проклятие, което наследява от майка си. Здравето ѝ – физическо и психическо – буквално рухва за няколко дни. Тя продължава да се бори и всъщност снима цели 11 звукови филма (плюс 46 неми – общо 57 филма само за 11 години в киното, малцина биха издържали на това темпо).

През 1933 г. се омъжва за колегата си Рекс Бел, специализирал се в ролята на каубой, и двамата се оттеглят в Невада, където си купуват ранчо. Тя никога не заблуждава мъжа си, че е лудо влюбена в него, но все пак с любов го нарича „моят рай в пустинята“. Ражда му двама синове и се отдава изцяло на семейния живот. „Работих като луда, за да живея в Холивуд, а после работих като луда, за да го напусна“ – казва тя, спомняйки си как в продължение на цяло едно десетилетие е работила по 18 часа на ден, като понякога е снимала по три филма едновременно. Макар и да успява за дълъг период от време да неутрализира пристъпите на шизофрения, лекарствата, както и бурният ѝ живот в Холивуд си казват думата. Клера Боу си отива на 60 години от сърдечен удар, а светът на киното бързо и лесно погребва спомена за нея за десетилетия напред.

През 1952 г. прочутият филмов мюзикъл „Аз пея в дъжда“ на Стенли Донън със звездата Джин Кели като че ли възкресява за кратко Клера Боу, само че по унизителен начин. И критиците, и хората от шоубизнеса са убедени, че образът на Лина Ламонт, карикатурната посредствена актриса, която така и не успява да се приспособи към звуковото кино, е вдъхновен именно от Клера Боу. Сред малцината, признали таланта и харизмата ѝ, е звездата от нямото кино Луиз Брукс, която в интервю казва простичко: „20-те години в Холивуд – това е Клера Боу“.

Самата Боу обаче едва ли би се обърнала в гроба, задето не е сред големите холивудски икони. Тя все пак е обичала живота си и е вярвала, че е направила всичко, което е могла, и е взела максимума от всеки момент. „В онези години – споделя в едно от последните си интервюта – имахме индивидуалност. Правехме, каквото ни харесва, живеехме през нощта, обличахме се както си искаме. Веднъж профучах по Sunset Boulevard (превърнал се в емблема на Холивуд с едноименния филм на Били Уайлдър от 1950 г. – б.р.) в открития си автомобил марка Kissel, огненочервената ми коса се вееше, а около мен имаше седем кучета с червеникава козина от породата чау-чау…“
Ако случайно някой някога ви попита какво точно означава It girl, можете да му опишете тази сцена.