Въпросните „звезди“ всъщност са в пълна зависимост от своите продуценти и от непосилните си договори и нямат думата за нищо, защото опашката от желаещи да заемат мястото им е безкрайна. Играеш по правилата или гориш. Дали ще продължиш в играта, или ще оставят да изтече кръвта ти на арената, зависи изцяло от волята на тълпата и от посоката, в която сочи палецът на „цезаря“.

Клера Боу излиза на холивудската арена, въоръжена най-вече с невероятната си енергия и чувството си за хумор. Тя не е най-великолепната красавица, нито е най-талантливата актриса, но е здраво стъпила на земята, забавна е и владее до съвършенство танците, а в епохата на джаза това си е направо секси. Веднага я наричат flapper – с тази дума медиите и обществото определят особената „порода“ жени от 20-те години в Америка – темпераментни момичета, които обичат да предизвикват общественото мнение и непрекъснато търсят скандала.

Те ходят с къси поли, подстригват  косите си, пушат на обществени места, обикалят партитата, познават всички, които трябва, обичат секса, презират брака… Те са остроумни, еманципирани, модерни, светски момичета, на които доброто общество обаче определено не гледа с добро око. В романа си „Великият Гетсби“ Фицджералд ги нарича „нощни пеперуди“. Точно такава „нощна пеперуда“, опитваща се да се добере до светлината на прожекторите, е и Клера Боу. И тя успява, само че се оказва, че под прожекторите е и смъртоносно горещо.

Немите филми са нейната стихия. Тя е очарователно естествена пред камерата и не се възприема като „дива“, а по-скоро като диво дете. Филмите The Plastic Age (1925) и Dancing Mothers (1926) ѝ носят голям успех сред публиката, но така и не успяват да накарат хората от индустрията да погледнат сериозно на нея. Филмът, с който Боу най-категорично остава в историята, е „It“ (1927), откъдето и тръгва прословутото определение „It girl“, както таблоидите и до днес наричат някоя новоизгряла звезда – млада, секси и много популярна. Клера Боу е безапелационното It girl на Холивуд от средата на 20-те. Звезда обаче така и не успява да стане.

Продуцентите са безмилостни към нея – тя снима по около 7-8 филма на година и в тях възпроизвежда до побъркване все една и съща героиня – весела и кипяща от енергия лудетина, която накрая винаги печели любов и щастие.  Макар и да осъзнава, че ето, мечтата на онова малко момиче, търсещо спасение от ужасния си живот в мрака на киносалона, на практика се е сбъднала и тя е влязла във филма, в който точно преди финалните надписи доброто побеждава, Клера разбира, че никога няма да бъде допусната до „кастата на божествените“, никога няма да бъде провъзгласена за „любимката на Америка“ като Мери Пикфорд например. Шефовете ѝ подклаждат съзнателно постепенно превземащото я отчаяние, наричайки я публично и уж на шега „малката с птичия мозък“ или „тухла“, докато в същото време печелят милиони от нея. Днес актьорите разполагат с екипи от адвокати, агенти и съветници, за да защитават интересите си, но през 20-те всичко е в ръцете на продуцентите и бизнесмените в киното.

Всемогъщият Адолф Зукор казва за Клара: „Тя танцуваше дори когато краката ѝ не се движеха“, но самата Боу отлично знае, че не това е, което публиката истински харесва в нея. „Хората усещаха, че докато се смея и танцувам, някъде дълбоко в себе си аз съм разочарована и нещастна. Усещаха трагедията ми под всичко това, защото аз никога не се и опитах да я скрия“ – казва тя в интервю от 1951 г., когато вече отдавна се е отказала от актьорския занаят и е загърбила Холивуд завинаги.

За разлика от примадони като Марион Дейвис или дори Грета Гарбо, Клера никога не се прави на света вода ненапита и откровено изисква от продуцентите си в договора ѝ да няма клауза за морално поведение, забраняваща връзките ѝ с колеги актьори или с членове на екипа. Не може да преговаря за пари и проценти, но пък самоотвержено преговаря за свободата си. Известна е връзката ѝ с Гари Купър, който по думите ѝ бил прекалено изтънчен и тя не знаела какво да прави с изтънчеността му. Разваля годежа си с друг актьор, тъй като, както сама признава, разбрала, че присъствието му обостря нервните ѝ кризи.

Нахалството ѝ е наказано на секундата и слуховете за нейната… освободена сексуалност бързо ѝ носят таблоидната слава на „леко момиче“. Тя определено не е харесвана от другите жени във филмовия бизнес, в един момент дори се смята за непрестижно, че и достойно за леко презрение да се появиш в компанията на Клера Боу. Разбира се, в този бизнес светици няма, но за разлика от Клера повечето предпочитат да показват пред публиката благочестивата си маска. Боу обаче никога не се спотайва и не се крие. „Аз съм голям изрод, защото съм себе си“ – казва тя.

През 1927 г. филмът Wings на големия режисьор Уилям Уелман, в който  изпълнява главната роля, печели първата в историята награда „Оскар“ за най-добър филм. Клера е на върха на кариерата и славата си, но въпреки това отлично съзнава, че в този филм тя е просто аксесоар, сметановият крем, с който е украсена тортата, и нищо повече. След това винаги ще съжалява, че се е съгласила на гола сцена във филма. „Не искам да премина в историята като онази, която не става за нищо друго, освен да се съблича“, казва тя. 1927 г. е и годината, в която е показан първият звуков филм – „Джазовият певец“.

След него звукът в киното започва да нахлува с бясна, безмилостна скорост. Пленяващата самоувереност на Клера на снимачната площадка на немите филми сякаш просто се изпарява, изчезва. Надвисналите над главата ѝ микрофони и увитите около тялото ѝ кабели я ужасяват. Свободата на движенията ѝ е драстично ограничена, тъй като трябва да внимава да е в близост до магнетофона, който записва звука.

Стресът за всички големи звезди от епохата на нямото кино е огромен и малцина успяват да го преодолеят. Дори гениалният Бъстър Кийтън буквално е отнесен от новото време. Освен всичко друго едва сега ужасният бруклински акцент на Боу се оказва сериозна пречка в работата ѝ. Клера предчувства, че с окончателната победа на звуковото над нямото кино ще дойде и краят на нейната мимолетна холивудска слава.