Нашето гостуване в село Баня започва така: Миленита ни завежда на плажа, който в края на деня и по това време на годината пустее. Докато си говорим и се разхождаме, тя се съблича и се хвърля в морето. Гола! Гмурва се в него като русалка или като лъч светлина, все едно си е у дома.

Есента е полудяла, пръснала е всички цветове по дърветата, по тревата, по цветята, пищни, пощурели като в песен на Кустурица. Циганското лято не иска да си тръгва. По това време да си на село е приказка. На пейки пред къщите седят баби и наблюдават, на маса срещу магазина местни мъже – по-стари и по на средна възраст – пият я кафе, я ракия, я бира. Наблюдават и те. Мълчат, докато минеш покрай тях, после одумват – света, селото и особено минувачите, когато са непознати.

В пряката срещу магазина на главния път (колко да е главен точно тук?!), а пряката впрочем се казва улица „Елисавета Багряна“, та в нея има една къщурка, съборетина, боядисана в розово, с дворче с две смокини, натежали от плод и с надпис над вратата – „г-жа Жулиета“. Миленита я е кръстила така. Госпожа Жулиета е къщата, в която е прекарала отминалото лято и е първият ѝ опит да живее на село, за което направи песен още преди осем години.

На масата в кухнята са подредени красиво няколко буркана сладко. Има букет диви цветя. На стената виси розова шапка като неизтребим спомен от лятото. Пред мивката са клюмнали в разни посоки две кубинки. В едната стая като призраци от миналото са се привели на една страна стар гардероб, дървен сандък, детско легло и маса. Бонбоненорозов куфар е захвърлен върху просната напряко черга. На стената виси акустична китара. В другата стая има матрак. Съвсем семпло е. Като отпреди век. И в същото време е много красиво там където се е намесила Миленита – в картините по стените, апликациите с хартиени пеперуди и сърчица, залепени от най-малката ѝ дъщеря, къщичката за птици, висяща върху едната смокиня, шаловете, метнати небрежно тук-там.  

Слав и Хубен вадят приказните рокли, които са избрали за фотосесията за корица, бляскави като живота на сцена на Миленита и в абсолютен контраст с този поетичен като в повест на Гогол пейзаж. А тя разказва.  

Преди време усетих, че да живея в София или въобще в града не е много за мен. И се роди мечта – да се преместя на село. Направих песен със същото заглавие. И ето – седем-осем години по-късно попаднах в село Баня. Седем села в България се казват така. Разказ-
вам за това на морето, близо до плаж Иракли. Регионално космополитно място с 20 англичани, които са си купили къщи, освен тях цигани, българи и звезди, и шармантни персони от българския, предполагам, елит.

В един момент на този фон се появих и аз. Морето не ме интересува, нито вълнува. Не ми пречи за фон, но тревата и селото, и този зелен свят, който през лятото за мен е пленяващ… е магия!

Много обичам гората. Там се чувствам най-добре. Приисква ми се да се катеря до хижи, да бера гъби. Имам пет много любими вида. Бера само тях от тийнейджърка. Суша ги или ги давам на майка ми, на приятели или мухлясват, защото не обичам да готвя, особно пък разни сложни неща. Мисля, че човек, ако не обича да готви, няма какво да се напъва. Ако някой те обича, ще яде, каквото и да му готвиш, даже и съвсем прости неща.

къщата

Нае я моя приятелка – Деничка Стефанова от „Момичетата от града“, за да ѝ е близо да ходи в Иракли на плаж. Харесах идеята и започнахме да си делим „колосалния“ наем от 50 лв. на месец.

Собственикът, човек от Обзор, я беше изоставил. Преди него била на хора, които се обичали и много искали да имат деца, но нямали. После се сменили  няколко души. Беше занемарена. Казах – какъв наем! На мен трябва да плащат за труда да я чистя, миейки четири поколения паяжини, прах, изпражнения от плъх по балатума. Или за борбата ми с дупката в тавана, откъдето течеше. Или заради бебешкото легълце, към което не изпитвам сантимент, но не мога да изхвърля. Дори Деничка един ден изпищя – имало скръпня. И избяга със 100 в Иракли.

Скръпнята

прилича на гъсеница. Смях ѝ се, но се оказа ужасяващ морски демон, насекомо. Разказва играта на всеки, когото полази. Местните жени я наричат „най-ужасното нещо“. Като им разказвам за перипетиите в къщата, ме питат – „Има ли вътре най-ужасното нещо?“ Даже не могат да произнесат името от ужас. Научих, че се плаши от белина, и почистих, напръсках всичко. С голи ръце варосах кухнята с чувал вар, защото нямах четка баданарка, с която се правело. Заковах рисунки на детето над дупките и стана много хубаво. Минаха приятелки, набраха ми слънчогледи, украсиха, сложиха картини. Дадоха ми спрей срещу крадци. Сложихме го горе над вратата. Закачих тапети, за да скрия една грозотия, която ме дразнеше. Винаги се удивлявам как с един слънчоглед или красив шал мястото става красиво и завършено.

На третия ден чистене стигнах до постройката отзад. Махнах месинговата печка пред вратата и видях помещение, измислено от Стивън Кинг. Ужасно! Тъмно, пълно с боклуци – дюшеци, матраци, привиждаха ми се трупове на плъхове.

Тръшнах вратата! Грабнах малката си дъщеря, с която бях дошла, и хукнах ужасена в Иракли. Не можахме да спим, беше шумно, имаше пияни. На сутринта се върнах. Запроучвах цени за багер – да събори постройката, да се построи нова. Англичаните се включиха с предложения, но се стигна до колосалната за мен сума от около 400 лв. А аз няма да купувам къщата.

Пристигна и моята приятелка Свилена Рачева, която живее на село, занимава се с екоземеделие, има пет деца… Луд човек! Но прекрасен. Тя ми казва – Миленко, не съм тук, за да ти гледам задника, докато чистиш. Дошла съм да гледам красивата ти физиономия. Ще заковеш два пирона на вратата на това бунище и ще кажеш на децата – тук не се влиза! Точка!

Метафора

И в този момент, Ли, започнах да осъзнавам цялата метафора на историята. Явно чистя карма от моето тъмно гадно минало – това грозно, страшно, тъмно бунище. И мога да избера – или да вляза там да го срутя, да го изчистя и да се занимавам цяло лято. Или просто да приема , че си е там, да реша, че това е моето подсъзнание и в него има мръсотия. И точка!
Избрах вариант две!

Междувременно

Прекарах интернет. Дойдоха приятели с лаптопи. Спяха в чували на двора или в палатка. Палатките станаха три. Сутрин се заусеща една следфестивална атмосфера. Заразпитваха и хора от плажа - чули, че имало коуъркинг център в къщата. Много се смях. Един художник идваше да си рисува графиките. От Иракли се появяваха други приятели да се къпят. Чистех, работех дистанционно от 10 ч. до 14 ч. Правех подкаст с Даниел Ненчев. Имах концерти по морето. Бях с малката ми дъщеря и котката. Намерихме и друга котка. Запознах се с много интересни местни хора. В средата на лятото една вечер се бяхме събрали на поляната в йога центъра преди село Баня – Шамбаня, също място за пречистване. И по едно време помислихме, че идват извънземните. Само един глухоням, интелигентен, но на пръв поглед плашещ човек, се сети да снима. Проверихме снимките му в Гугъл и разбрахме, че е заснел сателита на Илън Мъск.
Един англичанин леко ме ухажваше. Срещах се с кмета, за да му обясня проблематиката с бунището. Минаха електричари. Отбиваха се и от Шамбаня. Местните жени и мъже ме гледаха като колорит – онази жена от „Под прикритие“, която хвърля кофи в контейнера по цял ден. Иначе ми подаряваха дини, пъпеши и се оплакваха.

Тук хората говорят

много и за градските хора – и сякаш не много хубави неща. Не говорят много хубави и за селските. Тъжна работа! Не разбирам защо има още много рязка граница между селския и градския човек. Но какво хубаво да кажеш за града? Кое да ме привлече да съм там? Инсталации, експозиции на тема колко е хубаво да се махнеш? От селата връзката ми с израстването на душата нагоре към радостта, любовта и красотата е по-пряка, отколкото от град София. Затова имам песен „София – град душеяд“ с много хейтърски текст. Сега искам да правя по-позитивна музика.

Междувременно

се случи нещо още по-ужасяващо. Зад къщата замириса на тоалетна. Първа вечер, втора вечер… На третата не издържах! Тоалетната се оказа запушена. Бяха минали 15 семейства приятели. Или те, или аз съм я запушила, не знаейки, че на село трябва да имаш кофа отстрани за тоалетната хартия. Научих го на втората седмица. И дойде един приятел – Кристиян Желязков от Варна, който оправи запушването.