Купихме си най-малките опаковчици, за да не товарим и бездруго тежките си раници, защото имаха онлайн магазин, но впоследствие открихме, че онлайн продажбите са само за страните от Южна Америка, до Австралия нямат доставки. Хитрият ни план за онлайн пазаруване се провали.

Зарекла съм се следващия път, когато имам път към Перу, да си накупя с килограми от чудотворния какаов еликсир за младост. Препоръчвам го на всички, магазинчето се казва Chocomuseo.

Как се чувствахте като жена в Южна Америка?

Южноамериканците са изключително куртоазни. По един трогателно подчертан и старомоден начин, който съм виждала само в историческите филми и свързвам с културата на средновековната европейска аристокрация. За нас беше много освежаващо и дори подмладяващо. Мъже на всякакви възрасти се спираха по улиците на всеки град да ни поздравят – със сваляне на шапка, с лек поклон, с дълги комплименти. При това ние бяхме обикновено мърлявки, в спортни дрехи, на две-на три сресани, уморени и пухтящи от задъхването, причинено от височинна болест. Не мога дори да си представя какво внимание щяхме да получаваме, ако бяхме поне с рокли и грим. Предполагам, че за местните жени това е просто ежедневие и не им прави голямо впечатление. Но за чужденките е като подмладяващ и разхубавяващ еликсир. Препоръчвам на всяка европейска жена да посещава Южна Америка поне  веднъж годишно за борба с бръчките и стареенето.

Нали онова, което не ни убива, ни прави по-силни. Височинната болест не ви е убила, но на какво ви научи. И няма ли лекарство срещу нея – кафе, кока, аналгин? Местните как се справят с нея?

Това беше нашата мантра по време на най-тежките моменти от пътуването ни. Андите направиха всичко по силите си да ни убият с височинна болест, а като не успяха, ни пратиха много тежък грип. През първите седмици буквално бяхме в перманентен делириум – или от хипоксията (недостиг на кислород), или от високата температура. Но оцеляхме. Едно от нещата, които научихме, е колко малко са всъщност истинските нужди на човека. Не онези, които сме си наложили цивилизационно, като нуждата да сме добре фризирани, с измити зъби, с перфектен маникюр, необходимостта от климатици, елегантни интериори или удобни автомобили. А истинските животоспасяващи нужди. Много скоро в Алтипланото открихме, че те се свеждат до изненадващо кратък списък – кислород, вода (годна за пиене), някакво легло (и подиум от струпани камъни, покрити с одеяло, става), топли дрехи, храна и компанията на друго човешко същество. Трябваше да напуснем света на хората, да се залутаме в нечовешките висини на Атакама, за да открием и оценим стойността на социалното общуване. Хората сме социални животни.

Височинната болест не е еднакво тежка за всички хора, някои се адаптират по-добре. Местните са развили генетични адаптации като по-големи бели дробове, по-голям черен дроб, много по-голямо количество червени кръвни телца в кръвта, които им позволяват да живеят и работят на големи надморски височини. Но дори за тях смяната на височината носи неудобства. Те също не са имунизирани към нея. Обичайните лекове са само средства за облекчаване на дискомфорта – главоболие, умора, безсъние. Истинско лекарство няма. Хората не могат да живеят без кислород. Дори адаптираните от хилядолетия индианци, които не изпитват задъхване, страдат от други заболявания и синдроми – това е цената, която плащат за оцеляването си в екстремната среда.

Сурови пустини, вулкани, нечовешки условия на живот – не ви ли стигнаха в Андите, за да искате още от същото на Марс. Защо искате да отидете на Марс наистина? Скоро ви предстои и едно изпитание в пустинята в Юта – разкажете за него.

Да посетя друга планета в Слънчевата система е мечта от детските ми години, когато жадно поглъщах тонове фантастика и приключенска литература. И докато чуждопланетните приключения са все още недостъпни за простосмъртните, компенсирам, като посещавам най-неземните, най-чуждопланетно изглеждащите места на Земята, където НАСА тества космическите си апарати и екипировка. Бях в Антарктида с Българската антарктическа експедиция, посетих най-сухата пустиня на планетата – Атакама, а сега е ред и на пустинята Юта.

През ноември участвам в марсианска аналогова мисия в база на организацията Марсианско общество в Юта, САЩ, заедно с международен дамски екипаж от 6 други марсонавтки. През двете седмици на експедицията ни ще живеем и работим на базата, която имитира космически кораб, кацнал на повърхността на планетата Марс. Ще излизаме навън само със скафандри, ще следваме обичайните протоколи за космически експедиции, ще се храним с „космическа“ храна – това, с което се хранят астронавтите в Космоса, ще извършваме научни експерименти и ще се грижим за растенията в лабораторията за хидропоника. За пълно приближаване до реалните условия на Марс дори водата ни ще бъде ограничена и комуникациите ще се забавят изкуствено с 20 минути (времето, необходимо на радиосигналите да пристигнат от Марс).

Целта на подобни аналогови мисии е да се тестват технологиите, процедурите, екипировката, условията за живот, да се намерят слабите места, да се коригират грешките, така че когато дойде време за истинските пилотирани мисии до Марс, учените, управлението на полетите и самите астронавти да се сблъскат с колкото е възможно по-малко изненади и непредвидени обстоятелства. Това ще увеличи значително успеха на тези полети.

В рамките на аналоговата мисия аз ще изпълнявам функциите на офицер по комуникациите и ще правя експерименти за заквасване на кисело мляко от мляко на прах с българска лактобактерия. Надявам се всичко да мине успешно и след завръщането си да мога да напиша книга за преживяванията на екипажа ни и за планетата Марс.