В много от развитите страни, България в това число, процесът на събиране и обработка на отпадъците е крайно непрозрачен, в резултат на което хората не виждат истинските размери на замърсяването, което причиняваме.

За това, че модната индустрия е един от най-големите замърсители, се говори, но никой в Европа или Австралия, или САЩ не вижда тези планини от дрехи и текстил, които се трупат в страните от Третия свят, в техните пустини, сметища, плажове и заводи за изгаряне на отпадъци. Никой не се интересува от съдбата на миналогодишните си, вече неактуални и изхвърлени след само няколко обличания дрехи.

При последното ми посещение в България тази година със смайване установих, че все още нямаме магазини, които да приемат употребявани дрехи – било за размяна срещу нови или за продаване, каквато практика съществува в целия западен свят. Това, комбинирано с технологиите за бърза и евтина изработка на дрехи и бързата смяна на модни тенденции, води до изхвърлянето на огромно количество дрехи. Дори в най-бедната страна на Европейския съюз. Голяма част от тях са съвсем годни за употреба и често дори неносени.

Много се забавлявах с разсъжденията ви за хигиената. Наистина ли я надценяваме? Да ви питам ли дали използвахте специална козметика по пътя?

Съвременната наука ежеседмично ни сюрпризира с някое ново откритие за значението на микробиома за нашето здраве и дълголетие и как цивилизацията е създала култура, враждебна на микробите, на практика несъвместима със здравето. Хигиенните ни навици са само един от елементите на химическата война, която водим с животворния микробиом във и по тялото си.

Несгодите на пътуването през Андите ни принудиха да занемарим някои навици като миенето на коси – често просто нямахме достъп до топла вода за такива хигиенни подвизи; да понамалим честотата на пране на дрехите си – не само вода, но и време нямахме, за да се занимаваме с перачество.

Вземането на душ с бързонагряващите, незаземени, вързани с голи електрически кабели душове не предразполагаше към продължителни разхубавителни процедури в банята. Така че бяхме принудени да започнем да гледаме философски и да приемем, че някои неща са просто културно наложени навици, а не въпрос на физическо оцеляване. И да не се оплакваме излишно от немитите си коси и пълни с пясък чорапи. Надявам се микробиомът ни да се е наслаждавал на временното си господство.

Специална козметика не си носехме, макар че трябваше – високата надморска височина означава също и убийствено висок ултравиолет, т.е. задължителна ежедневна употреба на слънцезащитен блок. Но в Куско, старата столица на инките, открихме едно магазинче за продукти от какао, в което сред милионите шоколади, ликьори, бонбони и други сладости намерихме най-разкошния дневен крем за лице – с натурално какаово масло и портокалово олио, лек и пухкав като изкушение, с греховен аромат на шоколад, който буквално възкреси изтерзаната ни, изсушена от вятър, прах и слънце кожа.