В домовете на аристокрацията или в някоя селска къща може все още да готвят като в книгите на Исабел Алиенде, но в ресторантите и по улиците на Сантяго картинката е много различна.

Обяснението, което ни дадоха, е че по времето на режима на Пиночет е имало нещо като културна революция – хилядолетните традиции на наследниците на инките са били заличени умишлено и ефективно. На всички нива – от забрана на традиционните носии и фолклор до изкореняване на традиционните гозби и дори изкореняване на някои земеделски култури под предлог, че са твърде селски и прекалено индиански. Киноата например е била дълго време жертва на такива предразсъдъци.

И друго изненадващо от книгата ви – че в Андите не се усмихват. Човек си представя южноамериканците като весели, шумни хора.

Освен че не се усмихват, децата от бедните страни в този регион ни изненадаха и с това, че работят наравно с възрастните в малките семейни бизнеси – не беше рядкост 10-годишни момиченца да ни обслужват в ресторантите на Боливия, докато си учат уроците и си пишат домашните в кухнята. Изненада ни неимоверно и откритието, че в 21. век милиони южноамериканци живеят не просто под прага на бедността, но и без достъп до цивилизационни придобивки като социално осигуряване, здравеопазване, интернет или дори водоснабдяване.

По нечовешки високите плата на Андите наследниците на инките живеят по същия начин, както са живели прадедите им преди хиляди години – в миниатюрни къщички от струпан вулканичен камънак, без вода, без прозорци, дори без врати (дървесината е скъпа и недостъпна в пустинята), изхранват се с тежък труд в неравна битка със стихиите – суши, земетресения, вулкани, неспирни ветрове, нощни студове. И носят кръста си с достойнство и чест, без да се оплакват и без да се пречупват. Спечелиха ни завинаги със стоицизма и етиката си.

Какъв е проблемът с киноа и пало санто – наистина ли засиленото им търсене в световен мащаб създава проблем на местното население?

Народите на Андите са живели много дълго в изолация от света – поради бедност, отдалеченост и недостъпност. В резултат на което сегашната им внезапна среща с глобализираната световна икономика е голям шок за традиционното население. Освен това западният свят има вече петвековна традиция на експлоататорско отношение към земите, ресурсите и хората на Южна Америка, така че не можем да виним съвременните латиноамериканци за недоверието им към външния свят.

Пало санто е ароматна дървесина от свещеното дърво за инките, което в миналото се е използвало само за ритуални свещенодействия, но днес се продава във всеки йога и аюрведически магазин в света. Огромното му потребление е довело до катастрофално намаляване на свещените дървета. Което на свой ред е принудило местните политици да вземат мерки – има много тежки ограничения върху сеченето и добиването на ароматната дървесина. Но забраните не могат да спрат бракониерите, алчността на търговските вериги или изобретателността на отчаяните бедни хора. Затова пало санто е вече застрашен вид, а местните хора се оплакват, че Западът узурпира и корумпира свещените традиции на тяхната индианска душевност.

И като сме на ековълна – научих, че в Атакама е второто по големина сметище за дрехи в света. Всяка година там се складират около 39 хиляди тона дрехи. Бихте ли отишли на такова място?

Не видяхме сметище за дрехи, но пък посетихме гробище за локомотиви в Атакама. Видяхме и колко замърсена с битови отпадъци е пустинята. Да, мисля, че бих отишла на това място, за да го видя с очите си и да разкажа на читателите си за чудовищните мащаби на последиците от нашата консуматорска култура.