Иван Христов и Андрей Арнаудов, и двамата на по 42, известни още като хора, които нямат нито един работен ден в живота си и които въпреки това са свършили доста работа, издадоха книга. Когато разбрал за нея, приятел се обадил на Иван и му казал: „Защо, Ванче? Ти трябва да четеш, не да пишеш“.

Автобиографичното издание се нарича „Братя по сърце“ и е първото от поредицата #Selfmade. Според Мирон Крумов, главен сценарист в продуцентската компания на Иван и Андрей „Междинна станция“, най-хубавото на тандема е, че „така и не си повярваха, че са голяма работа“ – Мирон го каза на премиерата на книгата. Според Иван: „Каквото и да сме правили, винаги сме били честни, може и от простота да е било“. Работливи, честни, не са си повярвали, че са велики – тъкмо хора, които бихме искали да спрем за кратко интервю.

Защо се навихте за тази книга?

Иван: Лично аз я разглеждам като система от знания, които човек може да получи наготово. Нямам претенцията те да бъдат изчерпателни или безкрайно верни, но със сигурност могат да мотивират човек, който иска да се развива. Опитали сме чрез личните истории, примерите, изводите и събитията в живота ни да покажем, че наистина „няма невъзможни неща“. Реплика, в която вярвахме преди 20 години, а сега сме убедени, че е самата истина. Желанието за „полет“ в Космоса само не ми се получава, но като стана „голям“, ще отида.
Андрей: Няма спор, че на 42 години ни е рано за биография, но авторите на #Selfmade ни предложиха нещо ново за България. Това е смесица от книга и списание, което е с много илюстрации, богато интерактивно съдържание и онлайн приложение. А ние, колкото и нескромно да звучи, смятаме, че много неща сме ги правили за първи път в България, и се поблазнихме от идеята и в това да сме новатори.

На всеки 42 години ли ще издавате биография?
Андрей: Следващата ще е след 56 години. (Смее се.) Честно казано, смятах да издадем автобиография някъде малко преди да станем на 50, която да разказва за първите 40 години от живота ни.
Иван: На премиерата на книгата нашият главен сценарист Мирон Крумов направи много добро описание на живота ни. Той сравни този четвърт век с трансформация от Макс и Мориц до Чичовци. От белѝте –  през „Сблъсък“ – до съграждането. И заключи: „Интересното при тях е, че нещата им се развиха наопаки: те живяха като рок звезди, преди да са станали такива. Сега са звезди, но живеят като пенсионери“. В този ред на мисли, следващата биография сигурно ще е след около 42 години, когато може да опишем живота си след рок звездите и пенсионерите. Лично аз се надявам това да е най-стойностният период.

Колко тежите с книгата и колко – без нея?
Андрей: Книгата тежи 603 грама. Следователно с нея тежа 80 кг и 603 г.  Не знам дали тя променя тежестта ни, но е хубаво да имаш живота си, събран в книга. Малко хора могат да си позволят този лукс.
Иван: Аз лично тежа толкова, колкото тежа в очите на семейството и близките ми. В професионално отношение си тежим на мястото и без книга, защото в „Междинна станция“ работят хора от 15-20 години. Ето това е да си Selfmade – да откриеш и запазиш екипа си и да го мотивираш да бъде със същия заряд и упорство, както в първия ден.

Една черта, която с удоволствие бихте „откраднали“ от другия.

Иван: Андрей има невероятен хъс и спортна злоба. В момента, в който някой го предизвика или му каже: „Това няма да стане“… той се превръща в нещо средно между олимпийски състезател, булдозер и рекордьор на „Гинес“ и нещото се случва. Без значение дали трябва да пренася чували с камъни във „Фермата“ или да пренапише концепция за един час.
Андрей: Това, за което винаги съм се възхищавал на Иван, е, че не плаща абсолютно никакъв данък „обществено мнение“. Абсолютно не му пука какво ще си помислят хората за него, с изключение на много тесен кръг роднини, приятели и колеги. Това са 10 или 20 души. Какво ще се каже някъде или ще се напише, или ще се изговори, няма никакво значение.

Първият ви спомен един от друг?

Андрей: Разказвали сме го, но се срещнахме в Градската градина лятото преди 1. клас. Играхме и станахме целите в кал и пясък. Изпуснах си урока по пиано, майка ми дойде и ме нашамари зад Мавзолея.  
Иван: Обичам да се връщам към този спомен, макар двамата да имаме противоречие кой точно е той.
Връщам се към него, както се казва в едно клише, „за да не забравям откъде сме тръгнали“, и много повече, за да благодаря, че имам такъв приятел до мен. Всъщност Андрей е много повече от това. Той е мой брат в онзи – истинския смисъл на думата, за който пише в книгите с твърди корици.

Кой от двамата се смее по-добре?

Андрей: Иван ме разсмива, а аз се смея по-добре. Хората казват, че имам заразителен и шумен смях, но човекът, който най-много може да ме разсмее на този свят, е Иван. Смятам, че той е изключителен, органичен комик и понеже го познавам невероятно добре, се разсмивам още по-лесно.
Иван: Моята „мисия“ е по-лесната. Трудно е човек да се смее като Андрей.

Колко е важно да бъдеш сериозен в приятелството?

Андрей: Важно е да си сериозен, верен, да бъдеш честен, да имаш принципи… Аз съм така устроен, че обичам да споделям само хубавите моменти, но всъщност сериозните проверяват приятелството. А когато освен многогодишно приятелство има и партньорство, става двойно по-важно.
Иван: В истинското приятелство е важно всичко. Затова аз давам всичко.