Как гледате на процесите в Холивуд, равноправието на жените в кинобизнеса, #MeToo и т.н.?

Сякаш отиваме към една нова нормалност. Разбира се, че трябва да има уважение, трябва да има професионализъм в тези отношения, но понякога, особено в нашите среди, артистичните, нещата се смесват и стават грешки. Не бива обаче да се стига до крайности. Всяка крайност е излизане от нормалните човешки взаимоотношения. Тоест правим си някакви колегиални смешки и после отиваме на съд, така ли? Не ми се вижда добре, защото това блокира свободата на взаимоотношенията. Но! От друга страна, сексуалното малтретиране на жените е много сериозна тема и за него трябва да се носи отговорност. Струва ми се все пак, че това се превърна в някаква масова психоза.

Може би защото там, в Холивуд имам предвид, залогът е много висок – славата, парите…

Ама тези неща ги има навсякъде, включително и тук. Имам случки, за които никой никога няма да получи информация, защото не смятам, че това е… Аз съм минала през тези случки като таран, никой не е успял нищо да ми направи, но това го има навсякъде по света. Въпросът е в 21. век човек да знае какви са му правата и да е здраво стъпил на краката си, за да може да премине през тези неща. А не да бъдеш слаб и да станеш жертва на обстоятелства. Млада жена да преживее такъв тормоз, за да получи роля? Не, това не трябва да се случва. Според мен обаче нещата винаги са стояли така – едни са силни, други са слаби. Не мисля, че това някога ще се промени.

Нужен е характер и да не изпуснеш момента да кажеш „не“.

Така е, но и да не мислиш, че нещата са на всяка цена. Ако не става тук по начина, по който аз искам, ще си намеря мястото другаде. Ако цената е тази, искам ли да я платя? Не, не искам. Затова казвам: Я си…! И отивам другаде. Няма да съм актриса в този театър, а в друг. Човек трябва да отстоява личната си свобода и въобще – себе си. Защото другото е погазване на теб самия. Аз не бих позволила някой да ме мачка, независимо от залога.

А в личния си живот жената може ли лесно да стане жертва на подобни манипулации?

Много. Там е най-лесно – през призмата на „голямата любов“, на голямото предоверяване. Там се случва най-неусетно, много фино единият бива манипулиран и ако не се осъзнаеш навреме, ще видиш, че ти е минал животът ей така, за нищо, а това е много тъжно. И там трябва да се отстояваме. Всеки ден си е битка – да се справиш с деня, да организираш всичките си неща и в края на деня да си окей, да не си го пропилял, защото… животът е много кратък… Ако пускаме дните така да минават… (Койна щраква с пръсти – жест, който означава лекомислие и безгрижие). На 20 не мислиш за тези неща и това е нормално. Но в една друга възраст, когато си преминал по-голямата част от живота си, е добре да започнеш да се замисляш за тези неща и да не си разпиляваш времето и енергията.

Когато завършихте НАТФИЗ, как гледахте на професията си и как – сега? Променило ли се е нещо?

Е, сега се чудя дали ще ми стигне времето да направя и изработя всичко, което трябва да направя и изработя, а тогава се чудих дали въобще ще има нещо за изработване… Доста основна разлика.