През декември 2021 г. в Младежки театър „Николай Бинев“ е премиерата на „Майстора и Маргарита“, новия спектакъл на режисьора Николай Поляков по знаменития едноименен роман на Михаил Булгаков. В ролята на Воланд е тя, Койна Русева. Докато чакаме спектакъла, решихме да поговорим с актрисата с извънземните очи за това какво, по дяволите, се случва с нашия добър стар свят и как, още пò по дяволите, да оцелеем в него.

Актриса, спортист, майка на три деца, „пълен шемет“ (нейни думи), холерична, рязка, смела и жена с главно Ж – Койна Русева пред EVA.

Първо я виждам със зелено палто – ментово зелено. После – с яркочервено сако. Ярко като пламък. И после с бял костюм с лек перлен блясък. „Като Шарън Стоун е!“ – казва ми Слав (Анастасов, гримьорът-стилист-фотограф, един от авторите на фотосесията и на корицата ни).

Така си е. Койна Русева, главната героиня на ноемврийския брой на EVA, наистина прилича на Шарън Стоун – заради светлата си кожа, късата руса коса, но най-вече, разбира се, заради хъса, с който живее и работи. И заради убийствения начин, по който й стои костюм от сако и панталон – и строго, и секси, и шик. На мен обаче изведнъж и кой знае защо ми заприлича повече на онези жени воини от филми като „Герой“ на Джан Имоу или „Тигър и Дракон“ на Анг Лий.

Сигурно заради ярките, чисти и силни цветове на дрехите, които Слав и Хубен са й подбрали. Или пък защото видях в нея войника. После в интервюто тя сама ще го каже за себе си: „Аз съм войник“.  

Вече втори месец уговаряме интервюто и фотосесията с актрисата Койна Русева. Тя работи на екстремни обороти, играе в много постановки, с някои от които пътува из цяла България, и понеже не прави компромиси с работата си, отказва да снима преди пътуване за представление.  „Не мога да снимам, после да пътувам и после да играя. Не!“. Койна умее да е категорична в отказа си така, че да не ти хрумва да се опитваш да настояваш. „Не!“ наистина означава „Не!“.

На корицата на EVA преди 16 години (брой 76, март/2005 г.) Койна е в свръхблизък план и буквално хипнотизира с извънземните си очи. Някой, не си спомням кой, ги бе сравнил с очи на хъски. Най-доброто сравнение. Точно с тези очи на хъски разговарям сега. Фотосесията вече е приключила. Койна е облякла джинсите и блузата си и е извадила кутията си с домашно приготвена храна. Ето, вече разбрахте една от тайните й за поддържане на страхотна физическа форма, а тя наистина има фигура на спортист – не просто слаба, ами жилава и гъвкава. Ще го забележите, където и да я гледате – в сериала „Пътят на честта“, където играе ролята на банкерката и бизнесдама Красимира Зарева, в общите й спектакли с Асен Блатечки и други колеги – „Умопомрачение“ и „Омразна любов“ , в представленията на Младежкия театър, който продължава да си е „нейният“ театър – Nordost, „Някои го предпочитат горещо“, „Часът на вълците“, „Страхотни момчета“… Очакваме с огромно нетърпение и вече споменатата по-горе декемврийска премиера на „Майстора и Маргарита“. Койна Русева в ролята на Воланд! Това трябва да се види.

Тя е рязка, холерична, с отривисти жестове. Ако не желае да отговаря на някой въпрос, го заявява доста безпардонно, гледайки ви право в очите. По време на разговора ни на няколко пъти избухва в драматично-актьорски смях – съжалявам, че не можете да чуете. Има нещо мрачно-забавно в нея. И нещо, което непрекъснато те държи в напрежение.

Койна, във връзка със ситуацията в момента, пандемията имам предвид, усещате ли атмосферата на сякаш надвиснал над човечеството  апокалипсис? Всички тези неща, за които непрекъснато се говори – за все по-масовото навлизане на изкуствения интелект във всекидневието ни, за климатичните промени, за марсианското ни бъдеще…

Мисля върху всички тези неща, разбира се. Аз съм родена в миналия век, тогава нещата изглеждаха по друг начин. Не казвам, че не мога да приема и да се адаптирам и към новите порядки, но някои от тях наистина не ги разбирам. Не смятам, че общуването трябва да се случва през социалните мрежи. То трябва да е с хора, на живо. Нека социалните мрежи ни служат, за да се информираме, не да общуваме. Едно е да се информираш чрез едно кликване, друго е да общуваш чрез едно кликване. Не може да разговаряме повече с домашните си любимци, отколкото едни с други.

Все по-трудно става обаче. Разделението по едва ли не всички въпроси е тотално. Пропастите помежду ни сякаш стават все по-непреодолими. Дано да преувеличавам.

Много се надявам, че това е само период, през който преминаваме. Да, случи ни се тази пандемия, този нов световен порядък, но се надявам да излезем от кризата като човеци, които имат още по-голяма нуж-да да общуват помежду си. Надявам се да разберем, че трябва да се развиваме като хора, а не само да развиваме технологиите. За последните 50 години например технологиите са напреднали страшно много, а човекът? Не е. Ние сме си същите, каквито сме били винаги. Ако продължаваме да се осланяме само на технологиите обаче, съвсем ще загубим себе си, човешката си същност. Мисля го съвсем сериозно. Затова предпочитам да ви дам интервю очи в очи на живо, а не да ми изпратите въпроси и да ви отговоря онлайн или по телефона. Да е с общуване, с обмяна на жива енергия. Тази енергия съществува в пространството. Ние боравим с нея. А как ще го правим, ако сме непрекъснато пред някакви екрани?

Вие смел човек ли сте? Кога постъпихте смело и не сгрешихте?

Не е ли достатъчно смело в една държава като България да решиш да се занимаваш с изкуство? Това си е чиста лудост. Или да родиш три деца пак в същата държава, в която никой не мисли как би могло да се стимулира и да се подпомага отглеждането на деца? Достатъчна проява на смелост е това, с което се занимавам, и начинът, по който живея.

Според мен все повече хора обаче искат да се занимават с изкуство. Достатъчно е да погледне човек колко желаещи има за всякакви кастинги и телевизионни формати за различни таланти.

Телевизионният формат няма нищо общо с това съзнателно да избереш да кандидатстваш в академия по изкуствата, да преминеш през целия процес на обучение и в крайна сметка да посветиш живота си на тази професия. Знаете ли колко кандидатстваха в НАТФИЗ по мое време и колко – сега?

Знам, но сега имат много по-голям избор – могат да кандидатстват на няколко места в България и на толкова места в чужбина. Светът им принадлежи.

И слава Богу, че имат този избор.

В сериала „Пътят на честта“ играете бизнесдама. Един актьор трябва ли да разбира от бизнес? Вие самата как се справяте с това?

Би трябвало, но не всички успяват. В други страни колегите си имат мениджъри. Ние тук си нямаме и трябва да се справяме сами. Мисля, че аз се справям добре засега. Понякога обаче толкова ми харесва даден проект, че въобще не се интересувам от финансовата част на нещата. А не би следвало да е така, защото това е моята работа, аз от това живея. А и насаждането на идеята, че това е твоето Призвание, че един човек на изкуството не трябва…

… да си цапа ръцете с пари.

Да. Не харесвам този начин на разсъждение, не смятам, че е правилен. Това е работа като всяка друга. Нормалните хора работят например от 9 до 5 ч., но знаят, че след това времето си е тяхно - за тях самите, за близките им, семейството, децата. При нас всеки ден е с различна ангажираност, не можеш да предвидиш всичко и това изтощава много повече.

Как се справяте с този ритъм, с изтощението? Вие пътувате из цяла България с различни постановки.

Пътувам, да, защото с театър Viva Arte правим постановки съвместно с Бургаския театър и с тях обикаляме наистина цяла България. Ние сме безкомпромисни и хората оценяват тази безкомпромисност. В последно време с Асен Блатечки играем така цели три представления, най-новото ни се казва „Омразна любов“. Иначе, що се отнася до изтощението… Това е работата ми.

Видях във Фейсбук профила ви, че се занимавате с йога. Да не би това да е вашият начин да се справяте с изтощението?

Не, двете неща нямат нищо общо. Работата си е работа, йога си е йога. С йога се опитвам да поддържам мозъка и тялото си в кондиция и да, това ми върши работа, но е нещо съвсем различно от истинската ми работа, а тя е да намеря моя път към ролята, върху която работя в момента. Да успея да го намеря между изискванията на автора, и на текста, и тези на режисьора. Да накарам хората да ми вярват.  Моят професор Крикор Азарян казваше, че актьорът трябва да влиза чист във всеки един работен процес. Като бял лист хартия. Това правя. Вижте, аз не съм философ. Аз съм обикновен работник. Просто работя. И то много.

Все пак как се насочихте към йога практиката?

Имах потребност да накарам ума си да спре да мисли 24/7, да мога да смиря всичко, което е в главата ми. Защото понякога човек не може да заспи от мисли за онова, което трябва да направи, за онова, над което работи. Или пък имаш премиера и трябва да се наспиш. Обаче точно преди премиера артистът някак все не успява да се наспи – текат му текстове в съзнанието, монолози... И лека-полека цялото ми същество се насочи към идеята, че имам нужда от нещо, което да успокоява ума ми. Така стигнах до йога. Никой не ме е насочвал, никой не ми е казвал, аз и не обичам някой да ми казва…