Тогава била на 27. И ужасена от перспективата да бъде обезобразена, тя отказала операцията. С помощта на тогавашния си приятел се върнала в Англия за трето медицинско мнение. Там вече имала осигурителен номер и джипи, така че започнала отначало, разчитайки всичко това да е един кошмар, от който искрено се надявала да се събуди. Насочили я към Guys Cancer Hospital за лечение и там чула, че е един от 77-те случая в света с този рядък карцином на синуса. Назначили й химио- и радиотерапия. Към първата се оказала силно алергична, получавайки реакция, наподобяваща инфаркт. Впоследствие установили, че е резистентна към всички химиотерапии, прилагани на пациенти с нейния тип рак. С радиотерапията й причинили трета степен изгаряне на устата, гърлото и лицето. 27 дни гладувала, защото дори преглъщането на 2–3 глътки вода със сода за хляб или чай с мед й причинявало невъобразими болки. Отслабнала с 40 килограма.

Въпреки диагнозата си и пораженията от лечението Орнела не искала да се изолира – не спирала да ходи по концерти, изложби и кратки пътувания между терапиите. Вдъхновена от Shard, кулата в центъра на Лондон, която виждала от леглото си в болницата, създала нова колекция за своя моден бранд SMASH, нарекла я „Азиатски хамелеон“.

Приятелят й обаче започнал да пие все по-настойчиво. Орнела твърдо решила да се раздели с него. Но когато я упрекнал, че го прави, защото вече не се нуждае от подкрепата му, тъй като се чувства здрава и чиста от рака, решила да му даде още един шанс. И на 25 декември 2015, само 1 месец след спечелената битка с рака, Орнела разбрала, че е забременяла. Лекарите обявили това за медицинско чудо, тъй като от терапиите яйчниците й били „приспани“. И въпреки че Орнела не желаела да продължи връзката си с бащата на детето и все още свиквала със странните странични симптоми от лечението на рака, чувайки за първи път сърчицето на бебето си, решила да го запази. Медиците  настоявали, че е рисковано да износи дете след терапията с радиоактивни изотопи и всичките други мерки, предприети за лечение на онкологичното й заболяване. Но уважили желанието й да стане майка и следили изкъсо цялата бременност.

Орнела сякаш се вкопчила в идеята да остави на майка си едно дете, нещо, за което тя да се хване, след като дъщеря й, единствената, си отиде от този свят. Направила го някак си по същия начин, по който майка й постъпила – само месец след раждането на Лука скъсала окончателно с баща му. Чувствала се силна и способна да отглежда и възпитава сама сина си, който я свързвал с живота и бъдещето. И когато само след четири месеца след раждането почувствала болки в таза, го отдала на грижите за бебето. Един ден, когато Лука вече бил на девет месеца, паднала, държейки го в ръце, на стълбите. Толкова много я боляло, че не можела да се вдигне сама и извикала съседката. Втори път й се случило на улицата – тогава я откарали с линейка в болницата. Поискала да й направят скенер, тъй като вече имала едно наум, че болките може да се дължат не само на раждането. Резултатът от скенера не бил обезпокоителен, но пък и това изследване не е достатъчно прецизно, за да се диагностицира раково заболяване.

Болката се превърнала в постоянен спътник на Орнела, казва, че понякога била десет пъти по-силна от тази при раждане. Чак когато малкият станал на година и 7 месеца, младата жена получила потвърждение на подозренията си – имала разсейки по костите на таза, дясното бедро и долната част на гръбнака. На 17 април 2018 г. – Орнела няма как да забрави този ден, защото чула смъртната си присъда – лекуващата я лекарка предупредила, че новината няма да й хареса и тя е, че официалната медицина няма какво повече да предложи. Плувайки в мъглата на болката, Орнела попитала какво се опитват да й кажат. И отговорът бил – не ти остават повече от месец до три живот, с палиативни терапии – най-много девет. Лекарката я посъветвала да си напише завещанието и ако има пари – да пътува.

Тук за малко ще прекъсна разказа на Орнела. За да преглътна едни сълзи, да не се излагам пред жената, седяща пред мен спокойна и овладяна. И да, за да помоля всички, които ще я упрекнат за това, което е направила и прави, търсейки начин да се спаси и да остане с детето си още ден, още месец, още година време, да замълчат. Или по-скоро ще ги попитам какво биха сторили, ако чуят това, което Орнела е чула – официалната медицина няма какво повече да ти предложи, не ти остават повече от три месеца... Какво биха сторили, ако им отнемат и онзи 1% надежда, че спасение все пак има...

Първата мисъл на Орнела била за майка й – как ще й съобщи лошата вест, как тя ще остане без дъщеря си... После ревнала за детето си, което освен че няма баща, скоро няма да има и майка. Дали тя изобщо ще доживее да чуе думичката мама. Съвземайки се от първоначалния шок и връхлетялата я вълна от емоции, Орнела помолила да й приложат някаква обезболяваща терапия поне. И докато чакала да се уреди радиотерапията с цел обезболяване, заминала за Филипините при един от тамошните лечители, Джун Лабо, известен като един от менторите на популярния Алекс Орбито. Помолила се с Божията сила и с неговите ръце да се спаси от рака. И легнала...

При завръщането си в Англия се подложила на нови изследвания – разсейките в краката били изчезнали! При това положение вече можело да й направят радиотерапия не само на болезненото място в таза, но и на разсейките в пелвиса и опашната кост. Успоредно продължила да търси алтернативни методи за лечение – Орнела е минала и през центъра за интегративна медицина в „Дружба“, където отказали да й вливат озон и витамин С, тъй като не се е подложила на химиотерапия. Намерила детокс клиниката на д-р Радослав Тошков, който сърдечно и емоционално приел диагнозата й и заедно не спират да се борят срещу коварната болест. Орнела приема общо 47 вида хранителни добавки и чайове, в една кутия в кухнята й хапват сух хлебец и се размножават бръмбари-знахари... Ходила и втори път при филипински лечител, този път жена. Тя й казала, че ще живее, но ракът няма да си отиде, докато самата Орнела не го извади от себе си. Или по друг начин формулирала това, което цитираните в началото автори на книгата „Болестта като път“ изразяват: „Не е нужно ракът да бъде побеждаван – той трябва само да се разбира, за да можем и ние да се научим да разбираме себе си. Хората имат рак, защото те са рак“.