Следвам те в социалните мрежи и виждам често снимки на пълните зали из цяла България. Мисля, че хората те обичат не само заради актьорския ти талант и спектаклите, но и защото усещат, че вярваш в тях. Вярваш, че те не са „чалгари и простаци“, ако продължим да използваме тази формулировка.  

Точно така е. Аз вярвам в хората, които идват да ме гледат. Разчитам на това, че те са съхранени, че пламъкът не е изгаснал… Винаги съм вярвал – където и да ходя, – че спектакълът ще се получи, че никой от публиката, дошла да ме гледа, няма да поругае даденото представление... Сега си давам сметка защо е било така… Защото съм вярвал, че човек е създаден за добро. Това е възпитанието, дадено ми от родителите, мъдрото възпитание – не в светските науки, а в доброто.

Аз от дете си мечтая да ходя по асфалт и да живея в бетон (акцентира леко иронично върху „бетон“ – б.р.). В панел, в бетонен блок. И да съм все в театъра, където има дъски, чиги… Нямах никаква връзка с природата много дълго време. Театърът ми даде тази връзка. Театърът ме накара да погледна към небето, към облаците. Така че през затвореното пространство на театъра осъществих връзката си с природата, което е много странно.

А сега как я поддържаш? Ходиш ли на някое специално място?

Не е нужно. Достатъчно е просто да отместя погледа си нагоре към небето.

Не знам. Реших, че може тайно например да изкачваш Мусала.

Ами не. Нито съм изкачвал Мусала, нито имам такова намерение. Аз на Мусала – не си го представям! Обаче много обичам да съзерцавам морето.  През лятото прекарвам известно време при баща ми и всеки ден от 6 до 9 ч. съзерцавам морето. Когато е спокойно, то може да отмива мисли, лоша енергия. Гледаш го и си мислиш: как ли се ходи по вълните? Много обичам напоследък тези часове на съзерцание и само за това си мисля: какво ли е необходимо, за да ходиш по вълните?!

Много е филмово това! Вероятно защото в момента си на тази вълна. Твоят нов филм – „Засукан свят“ по Хайтов –  откри тазгодишната Киномания. Хареса ли ти завръщането към киното?

Избрах прекрасни места за снимки около Ивайловград. Ставаш в 4 часа сутринта, снимките започваха в 5.30 ч., работехме по 12 часа на ден… Непрекъснато ходех по цървули, такава ми е ролята, и усетих как съм изгубил тази връзка с пръстта, със земята. Интересното бе, че изобщо не се изморявах, имах друга енергия, нито веднъж не бях в лошо настроение. Всичко се случваше точно както трябваше да се случи. Природата беше с нас, не заваля нито веднъж, а чак като си тръгвахме вече.