„Ханът и империята” – реставрираната версия на „Хан Аспарух” на Людмил Стайков

В чест на 150-годишнината от създаването на Българската академия на науките се състоя първата официална прожекция на филма „Ханът и империята” – реставрираната версия на филмовата трилогия на Людмил Стайков от 1981 г. „Хан Аспарух”. Инициатор и продуцент на проекта е Добромир Чочов. Новият филм е с продължителност 2,20 ч., а драматургичен консултант при редуцирането и повторното организиране на многочасовия оригинален материал е проф. Станислав Семерджиев.

19 ноември 2019

Очаквах, че ще изпитам някакъв сантимент, тъй като съм била 5-6 годишна, когато филмите от трилогията на академик Людмил Стайков "Хан Аспарух"  - „Фанагория”, „Преселението”, „Земя завинаги” - са прожектирани из киносалоните по повод 1300-годишнината от основаването на българската държава. Очаквах също така, че ще бъде симпатично, забавно, но мнооого бутафорно – все пак технологиите в киното за изминалите почти 40 години не просто са се променили, а са преминали в други измерения, особено в този жанр – епоса, приказката, баталните сцени. Очаквах, че ще погледна с други очи на този филм, който, както днес можете да прочетете и чуете на много места, е определян като „инструмент за издигане на българското патриотично социалистическо съзнание на народа“, „продукт на комунистическата идеология, налагаща безкритичен патриотизъм” и прочие. Очаквах с една дума, че ще гледам нещо като онзи комичен патриотарски спектакъл във филма на Димитър Митовски „Мисия Лондон”, където гологлави диви ханове палеха огньове и пиеха от черепи, а англичаните ги гледаха стреснато от кулата на своята цивилизованост. Смешен епизод, между другото! Обаче не, не гледах това.

Изгледах филма на един дъх и останах абсолютно пленена от силата, плътността и верността на образите, от брилянтно заснетите (и очевидно брилянтно реставрирани чрез метода дълбоко сканиране, както уточнява в интервю за БНР един от режисьорите по реставрацията Стефан Тенев) батални сцени, достойни да съперничат на всеки от по-новите филми от типа на „Смело сърце”, „Последният самурай” и други филми в този жанр. Смятам, че всеки от младите режисьори трябва да види този филм. Пък който каквото може да извлече от него.

Видях с очите си, че когато кинообразът е верен, репликите нямат значение. Да, прабългарските ханове едва ли са казвали с нежен тон: „Обичам те, много си красива, ще ми липсваш”, но когато погледът на актьора е верен, избраният план е верен, акцентът е поставен правилно от операторска и монтажна гледна точки, тогава великата условност на изкуството те омагьосва и ти някак игнорираш всичко това. Видях класически национален филмов епос такъв, какъвто трябва да бъде - в пълния му блясък и с мащабите, от които се нуждае една подобна продукция. Че размерът има значение става ясно веднага – хилядобройната масовка, конете, воините, костюмте, интериорите, цветовете, пейзажите... Ехаааа! Ето това си казах: Ехааа! Казах си го, когато гледах великолепния дует Стойко Пеев – Антоний Генов, изключителните Васил Михайлов като хан Кубрат и Йосиф Сърчаджиев като византийския император Константин, красивите Аня Пенчева и Ваня Цветкова, които са като цветята на филма и всяка сълза в очите им си е точно на мястото. Развълнувах се от тътена на конските копита, който дава ритъма на целия филм, от невероятната музика (оригиналната, написана от Симеон Пиронков и новите мотиви, дело на Стефан Димитров). Музика, с която би се гордял всеки холивудски филм. Истината е, че филмът въздейства и сега, макар да е сниман преди 40 години, не само заради всичко изброено, не само заради успешното реставриране, а заради много точни, силни и талантливи режисьорски решения. Много, много самоуверена, майсторска ръка личи зад всеки кадър. Не съм аз човекът, който тепърва ще оценява режисьор като Людмил Стайков, но пък се чувствам в правото си да припомня, дори и на самата себе си, кой е той. Който разбира – ще разбере. Който не – ще продължава да търси под вола теле. 

И се развълнувах заради България, с извинение! Нали всички други могат да се гордеят с националното си самосъзнание и да слушат химна си с ръка на сърцето и във филмите им на заден фон да се развява националният им флаг, само ние тук нямаме право на това. Ние тук сме дъното и ни се полага само да се срамуваме – мизерници, нещастни мързеливци, балкански дебелаци и простаци и така нататък. Все ще се намери някой да ти забие погледа в калта, нали? Не говоря за самоиронията, автокритиката и за сатиричните пера на някои талантливи хора. Говоря за всички онези, които сериозно се напъват да ни набият в главите колко ни е зле всичко още от 681 година та чак до наши дни. Добре че сме малко и се познаваме, та човек не взима всички напъни сериозно.

Да, посмях се на някои неща във филма – например на сламените перуки на славяните, които изглеждаха малко като дъновисти или староверци някакви. На свъсените прабългарски вежди на онзи, който говореше с Тангра (в ролята Богомил Симеонов). Посмях се, признавам си, но и се развълнувах. И едното не пречеше на другото.

Знам всичко, което ще се изпише по повод тази реставрирана версия (защото имам усещането, че ще се говори за нея)  – че държавата и партията са осигурили голяма част от българската армия за масовка и статисти, че са пръснати ужасно много държавни пари за това... Така е. И слава Богу! Между другото в България все още държавата е един от основните продуценти, нека някой го отрече. 

Надявам се, че „Ханът и империята” ще бъде показан из кината. Надявам се, че ще бъде гледан по-скоро като приказка, като вдъхновяващ епос. Надявам се, че никой няма да търси призрака на комунизма в шатрите на хана.

Надявам се, макар че не вярвам. 

 

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР