„Дива, дива коса... Тъжни, тъжни очи... Бяла риза, черна вратовръзка... С танго стигна от рая до ада... Познавах те...“ Пати Смит, Кръстницата на пънка, се намира в студиото на своя копродуцент Тони Шанахан, когато разбира за смъртта на Мария Шнайдер.

Шнайдер, актрисата от филмите „Последното танго в Париж“ (1972) на Бернардо Бертолучи и „Професия репортер“ (1975) на Микеланджело Антониони, си отива на 58-годишна възраст през февруари 2011 г. след продължително боледуване от рак на гърдата. Пати и Мария се откриват като сродни души още през 70-те, тяхното прокълнато златно десетилетие, техният огнен тунел. Да не повярва човек, че се измъкват живи от него! Пати тутакси посвещава песен на Мария. Пък и на всички паднали ангели като нея с диви непокорни коси и тъжни очи.

Зрял мъж около 50-те, вдовец, самотен, тъжен и гневен, среща 20-годишно момиче от буржоазно семейство и двамата изживяват любовна история, след която нищо не може да бъде същото. Едва ли днес можем да си представим мащабите на скандала, който предизвиква филмът „Последното танго в Париж“. Премиерата му е на кинофестивала в Ню Йорк през октомври 1972 г. По екраните в специализираните киносалони вече осма седмица върви със сензационен успех порнокласиката „Дълбокото гърло“, но ето че изведнъж се появява филм, който макар и забранен за лица до 18-годишна възраст, все пак върви в „нормалните“ кина и в който има сцени с – Боже опази! – анален секс. Някои издания свидетелстват, че пет-шест добре облечени съпруги на фестивални босове напуснали шокирани премиерната прожекция на „Последното танго...“ по средата и дори ги видели да повръщат пред киното.

Но не това е истинският скандал. Филмът е забранен в Испания, Португалия, Чили, Бразилия и Южна Корея, а в родната на режисьора Бертолучи и продуцента Алберто Грималди Италия те двамата плюс изпълнителите на главните роли Марлон Брандо и Мария Шнайдер са осъдени на три месеца затвор условно. След това съдът се разпорежда да бъде унищожен негативът на филма. Добре че предварително е изнесен тайно във Франция. Америка гледа далеч по-прагматично на нещата, съсредоточавайки се върху факта, че направеният за по-малко от един милион долара филм носи на създателите си 36 милиона печалба и две номинации за „Оскар“ – на Бертолучи и на Марлон Брандо. Най-влиятелният филмов критик на всички времена Полин Кейл пък го сравнява с „Пролетно тайнство“ на Стравински (музикално произведение, което също е скандално и тотално неразбрано за времето си, но пък предизвиква революция в класическата музика) и произнася пророческите думи, че „докато съществува киното, този филм ще бъде скандален“.

Че Полин Кейл е права, се доказа буквално преди година-две, когато покойният вече Бернардо Бертолучи бе публично осъден от някои от съвременните холивудски знаменитости (Джесика Частейн, Крис Евънс и др.), след като MeToo провокациите отново разбуниха духовете около „Последното танго... „, подсещайки аудиторията за прословутата брутална сцена, в която героят на Марлон Брандо Пол използва масло като лубрикант, за да прави почти насилствен анален секс с Жана (Мария Шнайдер). Актрисата признава, че сцената не е била заложена в сценария и че нито Бертолучи, нито Брандо са я предупредили за нея. Всичко се случва в момента, пред камерата. После става ясно, че режисьорът и Марлон предварително са се разбрали актьорът наистина да осъществи проникване, но само с пръст, понеже Бертолучи искал да има нейната истинска реакция – не на актрисата, а на момичето. На никой от двамата не му хрумнало, че правят нещо кой знае колко нередно, първо, защото времената били други, а и двамата имали хулигански манталитет. И второ, защото във филма по сценарий имало аналогична сцена, в която тя трябвало да направи същото с него – нещо като съвсем интимен момент от „обучението“ на героинята й в дисциплината „какво искат мъжете“ или по-точно този конкретен мъж. Само дето Мария знаела за тази сцена, а за другата – не. За Шнайдер преживяването по време на „сцената с маслото“ е изключително унизително и тя наистина се разплаква, а после намразва Бертолучи завинаги, за цял живот. И колкото повече време минава, толкова по-силно го мрази. Твърди, че се е почувствала изнасилена и от двамата мъже, но особено от режисьора, измислил сцена, на която за нейна сметка да се кефят „гнусните стари прасета“ в киносалоните. Съжалява горчиво, че не е повикала веднага адвоката си. Тогава обаче – през 1972, когато се снима филмът – тя е все още прекалено млада, само на 19...

Шнайдер пристига в Париж все още ненавършила 16. До този момент тя, макар че е родена в Париж, живее в градче на френско-германската граница, заедно с майка си Мари Кристин – бивш модел с румънска кръв, която има кратка връзка с известния в онези години френски актьор Даниел Желин. По време на авантюрата им Желин е женен и през ум не му минава да разбива брака си заради забежка с някаква моделка. Фактът, че тя забременява, не го трогва особено. Той е звезда във френското кино в онези години, снима с Марлене Дитрих, Жан Габен, Бриджит Бардо, но не може да се справи с нито една от зависимостите, на които е подвластен – алкохол, наркотици, лекарства, жени. Често изпада в депресивни разстройства, прави няколко опита за самоубийство. Има няколко брака, десетки любовници, поне пет „официални“ деца. Никога не признава Мария за своя законна дъщеря, нито прави опит да се сближи с нея, макар че двамата се срещат два или три пъти в тийнейджърските й години.

Годината е бунтарската 1968. Европа се люлее от младежки революции, а Америка – от протестите срещу войната във Виетнам. Мария Шнайдер, 15-годишна, също осъществява своя микрореволюция – скарва се с майка си, напуска училище, взима си раницата и заминава за Париж с идеята да стане актриса. Актриса като баща си. Париж я привлича както светлината привлича нощна пеперуда. Още повече че в началото тя вярва, че все пак може да разчита на баща си. Дори се подписва като Мария Желин и задължително споменава, че е дъщеря на Даниел Желин с надеждата, че името му ще й отвори някои врати. Което и се случва.

В Париж Мария се настанява в комуна, при свои приятели (една от тях е Пати Смит), с които по цял ден ходят на кино – гледат по 5-6 филма един след друг. Вечерите си посвещават на Нейно величество Марихуаната (а после и на хероина, кокаина и ЛСД), музиката на Джанис Джоплин, Доорс и другите и, разбира се – на свободната любов. Понякога тя се добира до участие в реклама на джинси или нещо подобно, но в един момент просто остава на улицата. Буквално. Без подслон и без никакви пари. Тогава разбира, че на еди коя си парижка улица се снима новият филм с Бриджит Бардо, в онези години на върха на славата си. Успява да се вмъкне на снимачната площадка, представяйки се за дъщерята на френската кинозвезда Даниел Желин, с когото ББ е снимала филм преди известно време. Получава й се. Бардо веднага я взима под крилото си. Дава й подслон в дома си, намира й агенти, представя я като изключително красива, харизматична и обещаваща млада актриса. И наистина го мисли. Двете остават изключително близки през целия си живот и когато Мария Шнайдер умира през 2011 г. именно Бардо пише надгробното слово.