Мария не казва нито дума за ОНАЗИ сцена и нито дума срещу Бертолучи. Напротив – описва го като много умен и свободен и яростно защитава филма от всички нападки, че е порнографски. „Това е филм за самотата и болката, не за секса“ – казва тя. В интервюто признава за бисексуалността си („Дотук съм имала около 50 мъже и 20 жени... Обичам жените заради красотата, а мъжете – заради интелигентността им.“), за наркотиците („Опитвала съм хероин около четири пъти, но го оставих, защото ме прави много негативна – не мога дори да слушам музика. Кокаинът е вълнуващ в началото, но после единственото, което искаш, е да спиш, ставаш си скучен. Затова сега пуша само трева.“) и за страха от смъртта („Преди смъртта ми беше безразлична. Сега буквално ми прилошава, когато си помисля за нея.“).

Журналистът, взел интервюто, свидетелства, че апартаментът на Мария миришел на рози и марихуана, а по зъбите й имало кафяви петна. Години по-късно актрисата отрича всичко, казано от самата нея в това интервю, заявявайки, че просто е бръщолевила каквото й е скимнало и каквото се е очаквало от момиче като нея да каже.

70-те минават като насън за Мария Шнайдер – изцяло под знака на славата, наркотиците и депресиите. Тя категорично отказва всеки филмов проект, в който трябва да се съблича гола, и всъщност никога повече не участва в такива сцени. Постепенно у нея се насажда усещането, че „Последното танго в Париж“ й е отнел много повече, отколкото й е дал. Яростта й към филма и към режисьора е помитаща. Започва да твърди, че филмът й е съсипал живота и че тя вече не може да има доверие на никого, особено на мъж. Убедена е, че след този филм никой вече не гледа на нея като на актриса, а просто като на секссимвол. Укротява се за малко, когато големият Микеланджело Антониони й предлага роля във филма си „Професия репортер“ редом с друга звезда – Джак Никълсън. До края на живота си Мария твърди, че това е филмът, с който тя истински се гордее, и че Антониони е много по-талантлив от Бертолучи. Всъщност тя никога повече дори не поздравява Бертолучи, ако случайно се засекат някъде. „Не познавам този човек“ – казва. Но нищо не може да промени факта, че за ролята си в „Последното танго...“ тя получава 4000 долара, а веднага след него хонорарът й скача на 30 хиляди. Както и че буквално я засипват с предложения. Истина е обаче, че повечето от тях (като например „Калигула“ на Тинто Брас) трябва да отказва с думите „Аз съм актриса, а не проститутка“.

Снимките на „Професия репортер“ Мария Шнайдер изкарва на болкоуспокояващи. Взима ги, за да потуши болката от абстиненцията. Джак Никълсън си спомня в интервю как в една сцена буквално трябвало да я придържа изправена, защото не можела да стои на краката си. След края на филма тя се връща към хероина и кокаина, а после доброволно влиза в психиатрична клиника, заедно със своята любовница или просто приятелка (така и не става ясно, защото самата Мария твърде много спекулира с бисексуалността си) фотографката Джоан Таунсент. Официалната версия е, че постъпва в клиниката като придружител, а неофициалната – че просто се опитва да спаси и самата себе си. В онези години информацията за наркотиците е нищожна, в артистичните среди те са по-насъщни и от хляба, а Мария има лошия късмет да е момиче от никъде – без семейство, без опора, без гръб.