На третата й по-сериозна връзка обаче проф. Балабанов не успява да попречи. Не че не се опитва. Яна среща бъдещия си съпруг инж. Христо Йорданов (заместник-директор на Българското радио) на необичайно място – в болницата. Тя бди над леглото на любимата си и смъртно болна сестра, той е до леглото на своята. И двете сестри си отиват, но Яна и Христо започват да се срещат. Яна го прави тайно, за да не разбере професорът, който я проверява дори по телефона. Този път обаче не успява да осуети сватбата й.

Времето е буреносно, идват бомбардировките над София, градът опустява. На 9 септември 1944 г. комунистите взимат властта и започват кървава разправа с противниците си. Яна не е засегната от арестите и изселванията, но тъй като отказва да се приспособи към „шаячната правда“ и да подкрепя с перото си партията, е затисната като с надгробен камък от режисирана забрава. Не я публикуват, въпреки че по това време тя създава делото на живота си – историческата трилогия „Левски“, „Бенковски“, Шипка“. А когато изглежда, че има шанс романите й да видят бял свят, дори са включени в плановете на издателство „Народна култура“, получава обаждане по телефона. От „Работническо дело“ настояват да напише стихове, посветени на Георги Димитров. Яна Язова отказва любезно, но твърдо. Тихият й подвиг на честта не остава ненаказан. Романите й не излизат, докато е жива. Това обаче не я спира. Продължава да пише. Пише за кървавото време около 9 септември по начин, който буквално може да й струва главата. Новият роман се нарича „Соления залив“. И той е за чекмеджето.

Безпрецедентно е това достойно поведение на Яна Язова във времето, в което всички искат да са удобни. Докато в писателските среди почти я забравят, тя продължава да живее скромно с все по-намаляващи доходи след смъртта на съпруга си, да трака на машината и да почуква с лъжичка по любимата си кафеена чаша от скъп порцелан. Продължава да прави своята прочута баница сюзерена и да кани ограничения си кръг приятели и роднини на гости. Забавлява се, като им гледа на кафе. Дали някога е съжалявала, че няма деца? Не исках да създавам нещастници, казва Яна, чиято смущаваща хубост остава ненаследена. Продължава да върви изправена и елегантна по софийските улици в едни рядко неелегантни години, продължава да е спохождана от пророчески сънища и видения. Точно такъв сън я е отвел при професор Александър Балабанов като ученичка. Тогава 18-годишната Люба сънува протегната ръка, която я изтегля на върха, а лицето на протегналия ръката й напомня известната от снимки и карикатури физиономия на един популярен професор по класическа литература. Дали през 1974 година е предусетила какво я очаква? Нейни близки свидетелстват, че в последните месеци от живота си е била потисната, чувствала се е преследвана, заключвала жилището си с няколко ключалки и вериги. Тогава е на 62.

След като почти месец никой не я вижда и от апартамента й на ул. „Раковски“ започва да се носи ужасна миризма, съседи се обаждат в милицията. Пожарникари влизат в апартамента през прозореца и откриват разлагащото се тяло на Яна Язова. Из София се говори, че около врата й бил стегнат шнурът от пеньоара й, че вероятно е била отровена, после и удушена. Властите потулват случая. Докато разрешат на роднините да влязат в жилището, то е разграбено, подът е покрит с разхвърляни листа, а беловите на романите й липсват. Откраднати са и картините, и златните бижута, и бронзовият й бюст, изваян от Андрей Николов. Останалите мебели са продадени на публичен търг. Никой не се наема да потърси справедливост за мъртвата, въпреки че много хора в интелектуалните и писателските среди са настръхнали. На погребението й – Язова е положена в запечатан оловен ковчег – от страна на писателския съюз идва само Елисавета Багряна, носи венец. На следващия ден някой го е разкъсал и стъпкал.