Самотните сърца нямат възраст

Хората са по-близки с телефоните си, отколкото с други хора, но в живото общуване все още има много красота. Един английски писател събира намусени стари хора и кисели студенти, за да го докаже в романа "Киноклуб на самотните сърца"

eva.bg 19 януари 2019

Когато пишеш за млади хора, е много лесно да изглеждаш демоде, защото вкусовете днес се променят толкова бързо. Английският журналист и писател Дейвид М. Барнет си го признава, но въпреки страховете си е създал двама чудесни млади герои в романа «Киноклуб на самотните сърца» - Джени и Ринго. Запазената му марка са хуморът и топлината, с които описва човешките взаимоотношения.

Киноклуб на самотните сърца“ разказва за необичаен старчески дом, чиито собственици приемат по европейска програма студенти, за да насърчават общуването между поколенията. Идеята идва на Дейвид М. Барнет, когато научава за такъв старчески дом в Холандия.

Първоначално възрастните обитатели разменят хапливи реплики с новодошлите. Според пенсионерите проблемът на младежите е, че не са поживели достатъчно, а според младите проблемът на възрастните е, че си мислят, че знаят всичко.

Когато обаче студентката Джени започва да организира вечери на „Киноклуба на самотните сърца“ с филми ноар, преградите падат. А тя установява, че Ринго не е толкова досаден…

Повлиян от журналистическия си нюх, Барнет засяга актуални теми като Брекзит, европейските фондове и факта, че самотните сърца нямат възраст. Всичко това – обилно гарнирано с кинопрепратки.

От издателство "Кръгозор"

Дейвид М. Барнет в интервю, специално за българските читатели:

В романа „Киноклуб на самотните сърца“ разказвате историята на студенти и пенсионери, които живеят под един покрив – този на старческия дом „Разходка по залез“. Откъде дойде идеята за книгата?

Историята е вдъхновена от реален проект, осъществил се в Холандия. Преди няколко години ръководителите на старческия дом Humanitas решават да поканят четирима студенти, които да живеят в него. Предложили са им по-нисък наем, като в замяна младите общуват с възрастните хора. Това начинание минава много гладко и жъне голям успех. Разбира се, когато използвах идеята, поставих няколко препятствия тук и там, за да бъде по-пиперливо и да може историята да потръгне по-интригуващо. Живущите в „Разходка по залез“ не са в най-добрите взаимоотношения… Поне не и в началото.

Защо избрахте главният персонаж в този роман да бъде момиче - 19-годишната Джени Ебърт? Защо не беше някой друг - Ринго например?

Беше очевидно, че Джени трябва да бъде основен персонаж... Все се предполага, че мъжете писатели предпочитат мъже за свои протагонисти, а жените да са в поддържащата роля. Аз исках да преобърна това клише и да предизвикам себе си, като вляза в главата на Джени, наместо в тази на Ринго. Дали съм се справил успешно, ще кажат читателите.

Героите в романа са изключително пълнокръвни. Вдъхновени ли са от реални лица? А вие бихте ли се асоциирали с някого от тях?

Предполагам, като писател „колекционираш“ историите на различни хора от своя живот – наблюдаваш ги и запомняш техните положителни черти и слабости. Не бих казал, че героите в романите ми са пълни копия на реални личности. По-скоро съм събрал парченца от различни хора, които познавам, за да получа, в крайна сметка, тези художествени персонажи.

За кои герои е по-лесно да пишеш – за младите или за възрастните?

Може би се намирам някъде по средата между двете възрастови групи, представени в романа, и по-скоро ги наблюдавах отстрани. Предполагам, че е по-лесно да пишеш за възрастните, защото те не се отклоняват кой знае колко от пътя си… Една от опасностите да пишеш относно млади хора, е, че вкусовете и начинът на живот се променят толкова бързо днес. Лесно е да попаднеш в капан и да направиш героите си да изглеждат демоде, ако уж се придържаш към актуалните мода и социални мрежи… Животът тече бързо!

Представете си, че участвате в „Звездите на Ринго“. Кой е най-значимият за вас филм?

Оу, това се променя непрекъснато! Може да звучи странно за някои хора, но „Челюсти“ е един от филмите, които, щом се завъртят по телевизията, ми казват: спри да правиш каквото и да било и гледай!. Според мен той е пример за майсторска кинематография и завършени персонажи. Огромната акула е на второ място в сравнение с взаимодействията между героите. А диалозите са трепач.

Гледали ли сте всички стари филми, които споменавате в романа, и кой ви е любим?

Не съм гледал всички, трябва да призная, но една известна част - да. Харесвам старите черно-бели кримки. Може би любимите ми са класическите – най-вече Богарт и неговите „Мрачен преход“ (Dark Passage) и „Големият сън“ (The Big Sleep). И „Третият човек“(The Third Man), който обичам, въпреки че май не съм споменал в книгата.

В романа ви „Земята вика Майор Том“ (първият издаден роман на Дейвид М. Барнет – б.р.) непрестанно звучи Space Oddity на Дейвид Боуи. В „Киноклуб на самотните сърца“ чуваме Ellinor Rigby на The Beatles. Откъде дойде идеята да включите тези парчета в историите?

Мисля, че музиката играе изключително важна роля в живота ми още откакто бях много, много млад и винаги съм смятал, че определени песни ни съпътстват през дадени периоди от живота ни. Музиката е от значение за толкова много хора по толкова различни начини и винаги съм искал някое готино парче да звучи като фон в моите романи.

Когато бяхте на 19, какъв искахте да бъде животът ви? Искахте ли да бъдете по някакъв начин бляскав и възхитителен, както иска Джени в началото?

Вероятно не. На 19 точно бях започнал първата си работа като журналист, плащаха ми много малка заплата, за да работя в много малък седмичен вестник в още по-малък град в Северна Англия. Но това беше мястото, на което започнах да уча занаята на журналиста и писателя и сега, когато погледна назад, си давам сметка какво значение е оказало в живота ми. Мисля, че още тогава имах амбицията да пиша романи, макар да минаха доста години, преди мечтите ми да се окажат реалност.

Кое е нещото, което сме имали в миналото, но сме загубили в настоящето?

Това ще ме накара да звуча като темерут и киселяк, подобно на един от наемателите на „Разходка по залез“, но изглежда, че днес хората имат по-близка връзка със своите телефони, отколкото едни с други. И аз съм също толкова виновен за това, колкото и всички други. Често ще се окаже, че чета мейли, вместо да си говоря с някого до мен. Мисля, че светът би бил по-добро място, ако започнем отново да общуваме лично.

На какво ви научи книгата?

Мисля, че един от уроците, които научих, докато пишех книгата, е, че не е необходимо младите прекалено рано да решават какво или кои искат да бъдат в живота. Толкова голяма част от образованието и самият живот се въртят около изграждането на кариерата ти… Хубаво е да имаш амбиции да вършиш нещо, но също толкова важно е да бъдеш малко по-отворен към необикновените идеи и наистина да откриеш по кой от всички житейски пътища би ти било най-забавно да тръгнеш.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР