Не е бунт и към обществото. И към на обществото правилата. Има си едни изкривени човешки норми, които аз наричам предразсъдъци. Към това се бунтувам аз. Това, че тялото ми носи татус, не означа, че душата ми не е чиста, а съзнанието пошло. Замислих се и кое налага лошия имидж на татуирания. Майка ми казваше: „И сега завинаги ще си като затворниците.“. Лошите хора били татуирани. Не съм съгласна с това твърдение, но съм съгласна, че и лошите хора могат да се татуират. И добрите могат. Татуировката придава една черта на характера. Чувство на притежание към собственото си тяло и желание да разполагаш с него по начин, който ти прецениш. Тази черта не се различава от това да имаш пиърсинг на пъпа или ушите, да го подлагаш на диети или тренировки. Татуираният не би следвало да бъде етикет за лош човек. Аз познавам обаче няколко такива, които нямат татус, но имат обеци на ушите. Татуираният обаче е извън обществения етикет и за да работи в институция, която е извън tattoo студиото, трябва да се прикрива с дълги ръкави и блузи. Защото етикетът прави разлика между нарисуваната ръка и продупчените уши. Нека е така. Но нека направи разлика и между лошия човек и татуирания такъв. Разликата не е в белезите по тялото, а в действията  на душата.

Татуировките са белег на култура в културата. Звучи малко странно. Идеята е, че татуираното общество не отрича стандарта, а го допълва със свой нарисуван свят. Вярвам, че предразсъдъците ще бъдат затрити от човешкото съзнание, за да възтържествува с пълна сила толерантността, както и умението у хората да виждат през кожата. Така ще могат да разпознават добрата от лошата душа.