Ракът. Коледното чудо?
Няма да ви разказвам за болестта. Не че знам много за нея. Аз, сестра ми и баща ми отказахме да четем след като разбрахме, че той е болен. Даже не знам какъв вид е, само знам, че е злокачествен и е на белия дроб. Знам, че на рака му викаме Петното и толкова. Започва третата година откакто се запознахме с него. Петното (историята прочетете тук) беше се смалило, но наскоро разбрахме, че отново е върнало размерите си.
Бях при него в стаята на село, когато сестра ми се обади и ме помоли да му кажа, че няма да му дадат почивка от химиотерапията. А беше казал, че ако си я получи, ще черпи. Споделих му някак бодро, че малко се е увеличило Петното и ще трябва да продължи с терапията, а след това криех известно време насълзените си очи, обикаляйки двора. Уж не ме видя. Но и това не е важно.
Наскоро ми се обади и ми заръча да съм му върнала синята тава, защото щял да ни прави руска салата. Щял да черпи. Питах го как е, добре ли се чувства, а той каза следното:
„Виж сега, тате, не ме мисли мен. Аз това още на младини съм го имал. Обаче тогава ми дадоха едно хапче и отмина. Опитвам се да си намеря снимката на белия дроб и рецептата оттогава, за да ги покажа на докторите. Но не успявам. Това не е злокачествено. Нямам разсейки. Сигурно съм го отключил, когато гонех онова агне около Великден. Тогава много се изморих.“
Казах му само: „Ами добре, тате, ще ги потърсим.“
Ето и мислите, които препускаха в главата ми, когато ми сподели тази теза:
„Ужас! Какви ги говори.“
„Дали си вярва?“
„А дали не го прави заради нас със сестра ми? Убеждава ни, че всичко е наред, не иска да се притесняваме, че ще останем и без него. Защото той е силен. А силните по душа не се предават. Не оставят децата си сами. Той е баща и не иска да показва страх. Защото е нашият закрилник. Един такъв земен ангел.“
Повярвах му. Ще му върна тавата. Да ни черпи.
Знаете ли, че по Коледа вярвам само в едно – човешките желания. Не в чудесата. Желанието не е чудо. То е реална емоция, която по някакъв начин се опитваме да материализираме. За да го докоснем това желаниe.
Споделям моето желание и това на сестра ми – да прегърнем баща ни и следващата Коледа. Като повече не му даваме да гони агнета по Великден. Простичко. Но силно.
Мили хора, всичко е игра. С различни роли, в различно време. Тази на страданието нека не бъде главна в живота ви. Защото тя няма да ви отведе до финала на представлението. С повече позитивна мисъл всеки е отреден накрая да чуе аплодисментите. В това вярва душичката. И на този ден и на Коледа.
