Но преди това през главата ми минаха други неща. Например, дали първо да не я затворя в стаята, за да не може да излезе и да продължи да пищи все така истерично. Просто не исках да я чувам. А аз да продължа спокойно да си готвя, без тя да се вкопчва в краката ми и да си бърше сополите в дънките ми. Но не, бързо ми хрумна друга идея. Да зарежа готвенето и аз да изляза, за да си хвана малко въздух. Да я оставя сама да се оправя докато не й писне да реве. То всъщност няма да й писне, а по-скоро ще се измори. Ама те въобще изморяват ли се, по дяволите? Но тъй като съм сигурна, че тези малки същества нямат умора да „тровят“ душичките на родителите си, реших просто да я зашлевя, че да се освести малко и да спре с този рев, който ме изкарва извън контрол. И точно да замахна с ръка и да се чуе мощно „пляс” моята ревяща пантера се озова в скута ми, а аз просто я попитах: „Възможно ли е да преговаряме за моята ангажираност в следващите 30 минути? Ти ми ги даваш и след това отиваме на килима да ми скачаш върху корема, ок?”

Помисляли ли сте си го? Признайте си! Аз „да”, защото съм предимно човешко същество. Разликата е в контрола на мислите и проявата им в действията. Безгрешни родители няма и никога няма да има. И това да си родител не е нещо по-особено от това да си просто човек без деца. Родителството не е привилегия, която ти дава право на нещо повече. Не е и оправдание.

Дали шамарът е реден или нереден като метод за възпитание на детето? Ами, „да”, защо пък не, ако и теб те бият на работа, за да си попълваш екселската страница в срок... Шамарът има еднаква възпитателна функция във всяка възраст. Т.е никаква. Това трябва да стане ясно. Контролът върху това действие е ключов момент в комуникацията с всяко живо същество. Шамарът не внушава респект, а демонстрира слабост. Респектът се гради с примери. Родителски примери или по-точно човешки примери, защото ние не се раждаме родители, а човеци. Растем и се развиваме като такива. Когато се вманиачиш във функцията си на родител, рискуваш да загубиш представа за хумананността, която трябва да диктува действията, които предприемеш в конкретна ситуация.

В родителството, а и в живота имам една максима, която винаги следвам и си я напомням, когато ми хрумне да затворя детето в стаята или да я зашлевя, а именно - дали подобно действие ще въздейства върху мен? И как ще ми повлияе. Емпатията е изключително ценно качество, което един родител може да развие в себе си. Ето защо аз обичам да водя „преговори”. Така и самото ми дете развива умения и интерес към сериозни диалози, когато ситуацията го налага.Важно е да не омаловажаваш титлата „дете”. Да отнемаш или да даваш власт. Равноправието в диалога винаги е печелившият вариант в една комуникация.

Ще завърша с една лична история от детството ми. Мама готвеше някакъв сладкиш и беше отделила в купичка прясно мляко. Сестра ми реши да я провокира и я дразни в продължение на 10 минути като й натяква, че това мляко тя никога не би посмяла да й го излее върху главата. След 11 минути то се стичаше по косата й. На 12-та минута сестра ми имаше респект към млякото. Мама не потрепна, не се скара, не я наказа. Продължи да си готви. И до ден днешен си спомням за случая с позитивна емоция и усмивка, защото липсваха шамарите и родителската истерия от „лазенето по нервите”, а лазенето беше доста сериозно.

Та така, струва ми се, че травмата от млякото по косата е доста по-незначителна от травмата, която един шамар нанася. Просто в единия случай усмивката през годините ще липсва.

http://zadushichkata.com/

https://www.facebook.com/zadushichkata/