Понякога ми се иска да съм мъж. Веднага ще ви кажа кога ми се прииска за последно –  онази вечер, докато си разхождах кучето в парка по време на дъжда. Нарочно излязохме тогава, защото паркът е пуст. Върви кучето до крака ми, едва-едва пристъпва, забило нос в земята, щото вали и цялото е мокро, пък и си е мързеливо, а семейство с дете минават по съседната успоредна (подчертавам - съседната) алея. Изведнъж мъжът се провиква от там: „ПрИбери го тоа голем пес!” Спирам и се приближвам с две-три крачки към човека с надеждата, че не съм чула добре или дори да съм чула, все ще успеем да възстановим нормалния диалог. „Какво казахте? Извинете, не ви чух!” – отвръщам аз. „ПрИбери го тоа голем пес, МА – провиква се още по-силно и ясно човекът, прибавяйки и учтивата форма - че ше доа аз да ти го прибЕра! Тук да не е за песове! И не ми се смей!” Аз, повярвайте, не му се смеех. Смея ли да му се смея! И тогава съжалих, че не съм мъж! Щях да му се изсмея и да му кажа два-три приказки. Поне. Защо някои трябва да премълчаваме ВСИЧКО?

Не, кажете ми, защо някои трябва да премълчаваме ВСИЧКО?

Разбирам, ако наистина съм перде и наистина не ги забелязвам, не ми правят впечатление, ама ей на – не съм. Все още. Дано да стана. Някакви такива малки уж неща ти скапват хубавата разходка в дъжда в тази толкова добре поддържана градинка на „Опълченска” със старите чинари (знам, че е известна не без основание като „наркоманската градинка”, но когато съм си говорила с някои от т.нар. „наркомани” съм попадала на супер чувствителни и интелигентни хора и това не е клише, това е моят опит. И напоследък градинката наистина е повече от отлично поддържана и почиствана – исках да го кажа), скапват ти деня, скапват ти живота.

После някой ще каже примерно „Разболяваш се, защото премълчаваш. Трябва да даваш израз на емоциите си”. Истината е, че ако не премълчавам упорито истинските си мисли (включително и саркастичните) и емоции, ще трябва много, ама много често да съм в конфликти, а това не е ок. Затова премълчавам и не давам израз на почти нищо. Трая си. Отвреме навреме не издържам, нормално е, но в повечето случаи се опитвам да се държа възпитано, да не обиждам – не защото не виждам слабото място, оголено за стреличка, а защото в последния момент преди да кажа нещо остричко, се появява един знак STOP! И аз спирам. Спазвам правилата просто. От това обаче на самата мен не винаги ми е добре. Сигурна съм, че същото се случва с много хора. Онзи с „големия пес”обаче не премълчава. Изразява си се. Не тъпче в себе си. И хич не му трябват слабо място и стрелички. Само че ако бях мъж той едва ли щеше да си позволи да ми говори така. И аз най-малкото щях наистина да му кажа няколко приказки, пък каквото ще да става. И щеше да стане конфликт. "Агресия на улицата" или както там му казват. 

Същият ден, няколко часа преди това. Отивам при личния лекар на дъщеря ми, за да й взема медицинско. Първо мислех, че следобедната му смяна започва от 13:30 ч., а се оказва от 14 ч. Второ, разбирам, че лекарят отсъства и го замества негов колега от същата практика. Колегата му е нервен и уморен, защото вече дълго време го замества. Вижда ме и му става лошо, че смяната му още не е започнала, а някой вече го чака. Разбирам напълно, но аз също не съм била на Бахамите и нямам вина за създалата се ситуация. Поздравявам и без да ме пита никой прибавям, че ще изчакам. „Ще изчакате, естествено! Започваме в 14 ч. Да знаете и друг път да не идвате толкова рано!” Тряяяс вратата под носа ми. Ок. Премълчавам. Кво, да се карам ли?! Все едно ли ми е обаче? Не, не ми е все едно. Ситуацията е проста – и двамата бързаме и сме изнервени. Единият обаче го показва, другият – не. Ако и аз го бях показала – щеше моментално да се създаде конфликт.

Добре, премълчах с личния лекар. Премълчах после и с простака в парка. Когато обаче веднъж, един-единствен път си позволиш да не премълчиш, те ти казват: „Ама как така, интелигентният човек трябва еди си какво да прави (или да не прави)!” Eдин вид трябва да пукне от премълчаване ли или какво?

 А, не, баста!