Бягство с „Ориент Експрес“

„Започнах да свиря на цигулка на 4 години, на 11 години вече бях първа цигулка в легендарната филхармония „Пионер“. Бях на 15, когато през 1979 г. заминахме с филхармонията за Ню Йорк, имахме концерт в Кръглата зала на ООН. Диригент ни беше големият композитор и автор на легендарния мюзикъл „Уестсайдска история“ Ленърд Бърнстейн, беше нещо страхотно. На тази възраст имах огромна рижа коса, дебели черни вежди и въобще не приличах на българин. Имахме турнета и в Мексико, и в Бразилия. Всяка година сменях училищата. С осиновителката ми водихме истинска битка – тя искаше да уча в музикалното училище, аз – в художествената гимназия. И никой не отстъпваше. Скарахме се страшно и аз отидох при майка ми. Още от детските си години имах луда, необяснима, огромна любов към влаковете. Вторият ми баща, който така и никога не приех като баща, ме уреди в ж.п. техникума. Това беше моят тийнейджърски бунт. Голям кеф! Откъснах се от измислената културтрегерска среда. Бях отличник, свирех в оркестъра на техникума, на тромпет.

Във втори курс карахме влакове и беше много готино. Завършихме и аз реших, че ще кандидатствам във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ – б.р.) Моята първа учителка по актьорско майсторство беше Невена Коканова, с която се запознах на един пионерски лагер в Тетевен. Тогава тя ме видя в ролята на Горския цар да партнирам на дъщеря й Теодора, която пък беше фея. Каза ми, че съм роден актьор.

После Невена ме препоръча на Мария Карел, учителката по актьорство на Стефан Данаилов, на Чочо Попйорданов, на Христо Шопов, и през 1982 г. ме приеха във ВИТИЗ в квотата на донаборниците, като с Чочо и Ицо бяхме в един курс. Обаче ни взеха в казармата. Тогава бях 45 кг и не исках да ходя в никаква казарма, но ме отведоха насила – в артилерията в Карлово. Бях като Швейк – с препасан три пъти колан. Станах клоунът на казармата, но за три месеца станах и ефрейтор. По-нататък обаче направих едни глупости – вкараха ме в карцера и ми отнеха нашивките. Бях пътувал вече по цял свят, бъзиках се с офицерите, провокирах, те се опитаха всячески да „изчегъртат“ капитализма от мен. Накрая положението стана напечено и трябваше да се направя на болен. Отидох във военната клиника с надеждата, че ще ме позабравят. Примолих се да чистя там нещо, да мия, но да остана в клиниката. Лекарят ми написа, че страдам от болни бъбреци, и останах. В един момент се усетиха, че лъжа за бъбреците, казаха, че ще ме дадат на военен съд. А това е много страшно. Уплаших се и реших да избягам от България. В клиниката се бях запознал с Валери Вангелов, един уникален български акробат от трупата „Бойчанови“, вписан е в книгата за рекорди „Гинес“. Споделих с него идеята си за бягство и той реши да дойде с мен. Беше 1983 г., качихме се на „Ориент експрес“ и се скрихме в двете кухини, предназначени за батерии под кушетните вагони – това го знаех от ж.п. техникума. Нарочно на 9 септември го направихме, защото бях убеден, че на този ден и по това време проверките няма да са толкова стриктни. Само че Валери си беше навил часовника – руска „Ракета“ – да звъни в определения час, в който по разписание трябваше да сме в Югославия. Той иззвъня, обаче точно на Калотина. Първо откриха Валери, а след малко и аз видях един калашник между очите.

2 години, 6 месеца и 10 дни бях в затвора, а след като излязох през 1986 г. отново кандидатствах във ВИТИЗ, но на последния кръг от изпитите ме отстраниха заради политическите ми провинения и затвора. Тогава Петко Петков, директор на Видинския театър, ме покани да отида в техния театър. На следващата година въобще не ми разрешиха да кандидатствам, а през 1988 г. Стефан Данаилов „добросърдечно“ се изгаври с мен и ме скъса отново на последния кръг. През 1989 г.обаче ме приеха – в легендарния клас на Крикор Азарян, заедно с Лиза Шопова, Койна Русева, Стефан Денолюбов, Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински.

През 1990 г., няколко месеца след октомври 1989, когато 17 души, начело с Петър Слабаков, ни пребиха на „Кристал“, влязох в шоуто на Румен Цонев, Йълдъз Ибрахимова, Андрей Баташов, Даниел Цочев и  заминахме на турне в Америка и Канада. Преди заминаването събрах целия клас и им казах, че няма да се върна. Така и стана. Озовах се в Америка, в Ноксвил, щата Тенеси, на 25 години, сам, без абсолютно нищо и без да знам дума английски“.

Изгубеният син

„Като дойдох в САЩ, нямах никого и нищо. Три дни живях на улицата, в центъра на Тенеси – свирех на цигулка до централния фонтан. Дойдоха от местната телевизия и направиха петминутен репортаж за мен. Точно в този репортаж са ме видели Майкъл и Пеги Шърли, хората, които първи ми подадоха ръка в Америка и буквално ме спасиха от улицата. Майк Шърли беше строителен предприемач. Двамата с Пеги бяха направили първия си милион още на 20 и няколко години със строеж на рингове за каране на ролкови кънки. Майк ме провокира да усвоя еърбръш техниката за рисуване (със специален пистолет, който разпръсква боя – б.р.), заради възможността да печеля добре с нея. Майк ми сложи легло в гаража и там живях три седмици, рисувайки по 10 часа на ден. Потръгна ми, година и половина работих като художник с еърбръш. Изкарвах на ден по около 700 долара, а за Тенеси това си беше нормална месечна заплата.

Майкъл и Пеги имаха син – Бен, с 6 години по-голям от мен. Само че много скоро разбрах, че са имали и друг, по-голям син, загинал при катастрофа с мотор. И че този им син е бил роден точно на същата дата като мен – на 6 октомври 1964 г. Когато разбраха това, те официално ме обявиха за техен син, за  тяхно дете.

Три години по-късно, през 1993 г., реших да напусна Тенеси и тогава именно дойдох в Сан Диего. В началото бачках на строежи – довършителни работи, все пак Майк ме беше научил на доста неща, после – в гръцки ресторант, после на кафе-количка в един хотел, после отворих собствено кафене, после, заедно със скъпия ми приятел Ростислав Рангелов, превърнахме супената кухня срещу една болница в пицария. После – кетъринг „Балкан“, който се разви много добре, беше много успешен. И тогава срещнах Джени, жена ми“.