През януари Димитър Маринов приключи снимки във филма „Зелена книга“ („Green Book“) на реж. Питър Фарели с продуцент Стивън Спилбърг. В главните роли са Виго Мортенсен и Махершала Али (с Оскар за филма „Лунна светлина“), а непосредствено до тях, в основната поддържаща роля, е Димитър, актьорът с български корени, който от почти 30 години живее в САЩ. Очакваме и премиерата на новия български филм „Снимка с Юки“ на режисьора Лъчезар Аврамов, отново с негово участие.

Вайбър интервюто ни с Димитър продължи точно 4 часа, през които той разказа завладяващата приказка на своя живот, създадена сякаш по мотиви от романите на Чарлз Дикенс и Александър Дюма и изпълнена с всевъзможни превратности и приключения. Вече 20 години Димитър Маринов живее в Карлсбад, окръг Сан Диего, заедно със съпругата си Дженифър и синовете им Йордан и Михаил.

Преди премиерата на двата филма с негово участие му предстои друга важна премиера – на спектакъла „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“, който той поставя заедно със своите ученици от театралната гимназия в Сан Диего. Това е третата по големина театрална школа в Калифорния, държавна е, намира се в пустинята, където е и най-голямата военна база на този щат, и разполага със сценично и техническо оборудване, което може да съперничи на Бродуей. Българинът, когото учениците му наричат просто мистър Ди, преподава от три години там и си е създал система на работа с децата – лудее с тях определено време, след което обявява край на играта и започват сериозна работа. Казва, че винаги е обичал да работи с деца и дори много често, когато си е вкъщи, приятели оставят децата си в дома му, където да играят със синовете му, а той ги наглежда. „Нашият дом е като хан“ – казва ми актьорът.

Извън закона по рождение

„Майка ми Йорданка е родом от Русе. През 1959 г. отива в София, за да учи, а за нея се грижи леля й, която е била омъжена за Димитър Маринов – финансист, индустриалец, много богат човек, убит от комунистите. След като майка ми завършва образованието си, я разпределят да учителства в Търговище, където среща един студент по корабостроене, евреин, и има късмета веднага да забременее. Тоест, тя е девствена и още от първия път забременява, аз съм the golden child, така да се каже. През 60-те години да имаш извънбрачно дете е истински позор, а майка ми е прекалено горда, за да поиска нещо от „спермодарителя“. С нейна приятелка се скриват някъде във Варна, за да не разберат роднините, че е бременна, и на 6 октомври 1964 г. тя ме ражда тайно в София, след което аз развивам тежка двустранна бронхопневмония. Майка ми, млада и безпомощна, нямаща възможност да ме лекува, ме дава в дом „Майка и дете“, но поради усложняване на болестта ме карат в ИСУЛ. Там ме поставят в кувьоз и казват на майка ми, че почти няма шанс за мен. Тогава тя съобщава за мен на леля си и тя – още повече че двамата с мъжа й нямат деца – плаща колкото трябва където трябва и ме спасяват. Лелята предлага да ме осинови, за да не е детето „копеле“, както се казва тогава, и ми дава името на убития си съпруг – Димитър. Така че аз оставам при нея, като първата една година от живота ми преминава в същата сграда на ул. „Оборище“ в София, където днес живее певицата Лили Иванова – нейното жилище някога беше таванското помещение на нашата къща.

Една вечер през ноември 1965 г. аз, вече навършил една година, отново се разболявам, вдигам страшно висока температура. Точно тогава пред жилището ни спира един камион, а на прага ни застават жената на един от най-влиятелните хора в Политбюро Пеко Таков Вълка Горанова и няколко войници. Казват на осиновителката ми да натовари каквото може на камиона и да се изнася от дома си. Така същата нощ се озоваваме в другия апартамент на семейството – на ул. „Будапеща“ 33, в т.нар. Къща с колоса. А там – нито ток, нито вода. Съседите посред нощ ни помагат да разтоварим нещата, аз – с треска и температура, ужас! Апартаментът бе 140 квадрата, но скоро го преградиха с талашитени стени и настаниха други семейства. Превърнаха го в комуналка. Ние с осиновителката ми живеехме в кухнята. Там премина детството ми, въпреки че често ходех и при рождената ми майка, която през 1966 г. се омъжи и си създаде друго семейство. Въпреки това никога не сме прекъсвали връзката помежду си. Аз обаче не й казвам „мамо“. Казвам й „Беба“.