На 3 юни в зала „България“ за първи път ще пеят само мъже от майсторския клас на Райна Кабаиванска. И то какви мъже – брилянтни тенори, школувани от Маестра и покорили световните оперни сцени – Андреа Каре, Давиде Риу и Рейналдо Дроз. Те са само част от десетките ученици на голямата оперна певица, която, вече слязла от сцената, от години щедро им дава таланта, опита и любовта си. И продължава да е в играта – жизнена, обичана, тържествуваща.

Наскоро гледах пълнометражния документален филм „Мария и Калас“ и отново бях разтърсена от дън душа от драматичната съдба на една от най-големите оперни артисти на 20.век. Която, освен че не е имала собствени деца, не е имала и шанса да сподели дарбата си с младите, решили да се посветят на операта. Защото не блясъкът на прожекторите и светкавиците на фотоапаратите, не и сиянието на диамантите и коприната са това, което носи най-голямо удовлетворение на един изпълнител от световна класа, не дори и любовта на публиката – във филма „Мария и Калас“ се видя колко тя е мимолетна и дори измамна. Най-високата награда е да продължиш да живееш у своите наследници, чрез техните постижения в резултат и на твоите усилия, и на твоята безусловна любов към музиката и към избралите я за своя професия. Такава е за щастие участта на Райна Кабаиванска, за която Мария Калас е била кумир. Но съдбата ги е срещнала тогава, когато Райна е вървяла нагоре, а Мария – към гибелта си. Професионалната и физическата. Ето какво ми разказа за този етап от живота си Райна Кабаиванска, за който архивът е оскъден и с лошо качество, но все пак отразява адекватно срещата на изгряващата и залязващата звезда.

„Още като студентка в Българската държавна консерватория, с един мой приятел, инженер, тайно слушахме направено от него първобитно радио, което хващаше чужди станции. За затвор беше това тогава! В неговата стаичка се качваме и той започва да върти. Чувам, че някой пее. Но не знаех коя е. Тогава познавахме само Архипова (Ирина Архипова, мецосопрано, прима на съветския Болшой театър – б.р.). И викам колко хубаво пее тази жена, коя е! Пее Вагнер, Белини. Накрая казаха: това беше концерт на Мартини Росси. Не знаех, че Мартини Росси е фирма за ликьори, която прави концерти на големи оперни изпълнители. После чак разбрах, че съм слушала Мария Калас.

Винаги съм я обожавала. За първи път я чух в Скалата в „Медея“ от Керубини. Мисля, че именно тогава дебютира и Гяуров. (Вероятно става въпрос за 14 декември 1961 г. - б.а.) Калас беше страшно слаба. Гласът й беше обаче все още феноменален, голяма певица. Усещаше се обаче, че клати на високите тонове. И ако знаете как целият театър, когато чуеше такова разклащане, казваше „ооооо“. Бяха много жестоки времена тогава. Може би защото операта беше нещо важно все още. Целият театър се отнасяше жестоко към тази невероятна жена. А аз се влюбих в нея. После отидох да я слушам в „Норма“ в Париж (1964 г.) И там пролях всичките сълзи, които можех да пролея. Защото тя наистина беше накрая... На кариерата си. Беше тъжно, драматично да видиш как се мъчи на сцената. Нямаше вече и мускули. Все пак пеенето е и физическо усилие. Толкова беше слаба, че имаше една дупка тук, където трябва да се диша. Невероятна слабост. Море от сълзи пролях тогава за Калас. А после имах щастието – трябва да беше 1973-та – при откриването на новия театър в Торино, изгорял през войната и после го строиха 40 години, както е в Италия – много да се строи и много да се харчи, да се срещна с нея. За откриването на театъра ме бяха поканили да пея Елена в „Сицилиански вечерни“ под режисурата на Калас. За първи път видях какво означава мениджърско виждане за операта. Беше дошъл един бизнесмен, собственик на много зали за кино и театър. И за първи път – операта беше нещо свещено и не можеше да падне до търговия – направи този рекламен удар. Взе Калас като режисьор на „Сицилиански вечерни“ от Верди. Тогава се запознах с нея лично. Тя вече не пееше. Тогава беше с Онасис в Париж. Имаше вече къщата си там. А след като свършихме репетициите за „Сицилиански вечерни“, ми каза: „Ела в Париж да работим заедно.“ Беше доста тягостно. Виждах една жена, която няма нищо в живота, защото нямаше пеенето. И беше много страшно. Беше се хванала за мен като за спасителна котва, за да бъде все пак в света на операта, смятам. Но беше нещастно създание. Без пеене, без сцена тя не съществуваше. Беше тогава много хубава! На снимката от това време, където сме заедно, тя е много по-хубава от мене. Беше много млада през 1973 г. Е, била е само на 50. Млада жена, много хубава и ... без глас. За нея беше трагедия. Живееше само с музиката. Беше гений във феноменалните си изпълнения...

Тя имаше нужда от приятели. Аз тогава много работех. И да си призная, веднъж тя започна да ми показва как да пея. И се държах лошо с нея. Тя търсеше някакъв начин да пее. Казваше ми: не пей толкова тъмно. Това са технически неща, закръглено да го кажем. Тогава много лошо й отговорих. „Ние всички сме във вашите крака. И ви адмирираме, защото вие пеехте тъмно. Защо сега ми казвате да пея така светло?“ И тя се сви като едно дете. Като едно дете загубено.„Защо аз вече не пея?“ ...“

Само четири години по-късно Мария Калас си отива.