Едва ли някой друг е прекарвал толкова Коледи в уединение, колкото Патриша Хайсмит. Тя никога не сключва брак, няма деца, а съдбата й е да се влюбва често и нахално все в омъжени жени. Самотата обаче не й тежи. Дори предпочита да живее сама, защото е убедена, че въображението й функционира по-добре, когато не трябва да говори с някого. Освен това винаги може да разчита на компанията на бутилка добър скоч или джин и дузината си котки. Единственото, което различава коледния й домашен запой от всеки друг такъв, е тостът, който си казва на глас и който всяка Коледа е един и същ. Но преди да прочетете текста на този тост, публикуван в един от личните дневници на писателката, моля, запознайте се с героинята на този разказ.

Всяка сутрин, след като се събуди, Патриша подрежда на нощното си шкафче чашата с горещо кафе, пепелник, цигари, кибрит, кесия с няколко понички, купени предния ден, и порцеланова чинийка с пудра захар. Сяда на леглото, пие кафе, пуши 3-4-5 цигари и изяжда поничките, топейки ги в захарта. После, на път за кабинета си, изпива един голям скоч и сяда пред тежката си пишеща машина Olympus (толкова тежка, че в един свой разказ Патриша за забавление пречуква главния си герой с такава машина – стоварва я върху главата му и той става на пихтия). Пише в продължение на приблизително 4 часа или до около 2000 думи. През това време бутилката скоч задължително е преполовена. После мис Хайсмит обядва пържени яйца с бекон – единственото нещо, което може сама да си приготви и което не й отнема почти никакво време. Към 15-16 ч. следобед взема свещената бутилка и каквото е останало в нея и си ляга в леглото, за да я довърши. И така 50 години.

Домът на „черната кралица на американската литература“ Патриша Хайсмит в Тичино, Швейцария, където тя прекарва последните 14 години от живота си, е – меко казано – необикновен. 200-годишна ферма, насред която се издига нещо като модернистичен бункер, приличащ досущ на описаната в първия й роман „Непознати във влака“ къща на героя й архитект Гай Хейнс. И макар че в книгата тя хладнокръвно убива Хейнс, изпълвайки се с презрение към него, защото винаги симпатизира на убиеца, не на жертвата, къщата му се запечатва в съзнанието й. 30 години след публикуването на романа тя успява да я материализира и да си я подари.

Писателката се премества в Швейцария през 1982 г. – заради данъците, разбира се, но и кантонът Тичино буквално я хваща за гърлото и й заповядва да остане. Тук през една трета от годината въобще не прониква слънце и тази особеност на местния климат осигурява на Патриша живителния мрак, от който се нуждае толкова силно, колкото обикновените хора – от светлина. Освен това в суровия пейзаж наоколо тя като в огледало вижда себе си – величествени в грозотата и страховитостта си каменни зъбери с вкопчили се тук-там в тях дървета, все пак устремени към слънцето. Така и не успява да измисли история с ужасяващо убийство, чието действие да се развива в Тичино. Е, измисля една, но с големи мъки. Хайсмит е известна с това, че винаги разполага сюжетите на романите си на истинските адреси, на които е живяла самата тя или нейни любовници. Най-експлоатирани в това отношение са родният й дом в Тексас и апартаментът й на „Гроув Стрийт“ 48 в Гринидж Вилидж, както и въобще целият Гринидж Вилидж, където живее на различни адреси в продължение на около 40 години. А да не говорим за апартаментите на многобройните й любовници, побрали планини от фантомни трупове, родени в адската фантазия на Патриша! Градовете – свърталища на грехове и пороци – са съвършеният фон за убийства, но тук, в Тичино, всичко е различно. Тук тя се чувства спокойна и някак сигурна – като охлюв в черупката си.

Най-после разполага с достатъчно място за всичките си вехтории и съкровища – хилядите томове с дневници, които води старателно още от 15-годишна възраст, тук са нейните ексцентрични домашни любимци – стадо от около 300 охлюва. (Патриша ги обожава и веднъж дори се появява на тежкарско парти в Манхатън с голяма пътническа чанта в ръка, а в нея – около стотина от най-приближените й охлюви и кочан зелена салата, за да ги нахрани. „Компанията ми за вечерта“ – казва на домакините.) В Тичино са и котките, другата й предпочитана компания, сродните й души. А също и собственоръчно нарисуваните портрети на домашните й любимци. Ходи на курсове по рисуване при местен художник и изведнъж разбира, че ако някога нещо е правила с любов, а не със страстен ужас, то това е именно рисуването. И тежко и горко на всеки, дошъл й на гости, който си позволи да не каже поне една добра дума за картините й.

Впрочем, тежко и горко изобщо на всеки, дошъл й на гости. Тя ще му осигури всички удобства, освен едно – храна. Понеже мис Хайсмит се храни основно с кафета, цигари и скоч, макар и в обратен ред. Журналистка, посетила писателката в Тичино за уикенда, разказва, че единствената храна, която зърнала през двата дни, прекарани там, била „зловещо изглеждащо парче шунка на дъното на зловещо изглеждаща тенджера“. Едва не умряла от глад.