Мечтата на Патриша да бъде по-добра версия на себе си така и не се сбъдва никога. Не се случва и животът, за който копнее и който описва в дневниците си: „Мечтая да живея с руса жена, която обожавам, с деца, които обожавам, в ранчо със земя и дървета, които обожавам. Знам, че това никога няма да се случи, но знам и че аз обичам с тялото си и костите си – така както обичат и всички останали хора.“ Според нейни приятели обаче въпреки това Патриша продължава да сваля жени до края на живота си или поне до преместването си в Швейцария. Сваля ги така, както бос на филмово студио сваля старлетките, жадни за слава. Или пък просто обикаля баровете – има си няколко любими нюйоркски свърталища – в търсене на плячка. Между 1959 и 1961 г. е близка с писателката Мариане Микър, може би последната й сериозна връзка. 27 години след раздялата им двете възобновяват кореспонденцията си, а един ден Патриша директно цъфва на вратата на Мариане. Пияна е и Мариане е поразена колко се е променила.

С времето мис Хайсмит пропада все по-надълбоко в мрачната „заешка дупка“ на собствената си съдба. Изолира се от всичко и всички и предпочита да прекарва времето си сред книгите, котките и бутилките си. Или пък да прави мебели – дърводелството се превръща в нейната нова страст, а после идва и рисуването. С напредването на възрастта се сдобива с остеопорозна гърбица, която заедно със следите от постоянните депресии, цигарите и литрите алкохол по лицето й придава още по-вещерски вид.

Книгите й се четат и продават само в Европа, не и в родната й Америка. Според американския й издател, какъвто успява да си намери чак през 1983 г., причината е, че нито един от героите й не е истински симпатичен. „Вероятно защото самата аз не харесвам никого истински“ – отговаря му Патриша. Всъщност след смъртта й през 1995 г. (от рак на белия дроб) въпросният издател й връща „жеста“, казвайки пред един от биографите й, че ще запомни Патриша Хайсмит като „жестока, сурова, необичана и необичаща жена, около която обаче понякога беше забавно да се навърташ, защото имаше изключително мрачно, но великолепно чувство за хумор“. И прибавя: „А книгите й... Те са брилянтни!“

Когато обаче в интервюта питат Патриша „Коя сте вие, мис Хайсмит?“, тя неизменно отговаря: „Коя съм аз ли? Аз съм само едно отражение в очите на онези, които ме обичат“. Може би никога не е била чак такъв мизантроп.

А, забравихме за тоста, който талантливата мис Хайсмит вдига всяка Коледа, прекарана насаме със себе си. Той гласи: „Пия за всичките си дяволи и страсти, за алчността си, завистта, любовта и омразата, за странните си желания, за враговете си – призрачни и истински, за армията на спомените си, с която се бия всяка една минута – дано никога да не ми дадете покой!“
И по дяволите, това е единствената й мечта, която се сбъдва!