Тази история на една кралица и нейното тихо гнездо е от историите перпетуум мобиле – те черпят енергия от самите себе си и предизвикват неутолимо желание да бъдат разказвани и изслушвани пак и пак.

Следобед щеше да вали. Такава беше прогнозата. И затова с фотографа Кирил Станоев бързахме сутринта, преди дъжда, да прекрачим портите на караулното – главният вход на двореца. Какво по-естествено и хубаво, когато си отишъл в Балчик за арт фестивала „Процес Пространство“ и срещите с изкуството са изострили чувствителността ти, да попаднеш в „процес-пространството“ на този остров на блаженството на Мария Единбургска. Онзи ден така и не заваля, но облаците играеха непрекъснато със слънцето и осигуряваха изключително живото сценично осветление в театъра на тази кралска пиеса. Самата история е като чудна градина, обрасла с дивите цветя на легендите. Работа на историците е да се опитват да я „оплевят“. На мен ми харесва такава – обвита с романтични и понякога с противоречиви версии.

Историческото време е разлюляно (кога ли всъщност не е било). Парче от българска територия през 1913-а след Междусъюзническата война е преотстъпено на Румъния, за да си я върнем през 40-та с Крайовската спогодба. Този болезнен и драматичен за нас спазъм остава и една перлена следа – двореца на румънската кралица в Балчик. Представители на румънския елит се влюбили в новопридобитото крайбрежие и с очи, присвити от рефлексията на светлината върху белокаменния град, пясъка и вълните, започнали да го наричат „Сребърният бряг“. По същото време „Лазурният бряг“ и градчето Жуан-ле-Пен близо до Антиб привлича световния артистичен елит и вдъхновява Фицджералд за „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“. Време на красивите, прокълнатите и изгубените в любовта. Дворецът в Балчик също е любовна история.

Само че главният герой е кралица, а благородството задължава. Най-малкото – задължава да си силен. Още повече когато си част от двете най-могъщи аристократични фамилии на времето.

По бащина линия Мария е внучка на британската кралица Виктория, а по майчина линия – на руския император Александър II. От дете е обречена да е една от най-желаните партии в аристократична Европа. Омъжва се не за Джордж V, а за румънския престолонаследник Фердинанд. Достатъчно силна, умна и проницателна е, за да въздейства върху политическите и дипломатическите ходове. Дали открива прелестта на балчишкото крайбрежие първо през очите на художника Александру Сатмари, или на артистичното семейство Чечилия и Фредерик Щорк, които си построяват прелестна вила тук, няма кой знае какво значение. Важното е, че Мария се влюбва в мястото с цялото си сърце, дотолкова, че желанието ѝ е след нейната смърт то да почива тук. Волята ѝ е изпълнена. Толкова много преживялото ѝ сърце било положено в златно ковчеже в параклиса „Успение Богородично“. Легендата разказва, че когато територията е върната на България, било взето, за да бъде отнесено в Румъния, но по пътя изчезнало. Може би, за да запази завинаги сърдечните тайни на тази необикновена жена. Красива история. 

Преди да влезем в Тихото гнездо – личната резиденция на кралицата, нейният духовен център, вдигам поглед към декоративното минаре, увенчаващо сградата, и се мъча да доловя звуци от лирата на върха му. Казват, че силните ветрове извличали тайнствена мелодия от нея. Но сега е тихо около Тихото гнездо и просто трябва да си я измисля. Екскурзоводът ще ви разкаже за артефактите в резиденцията, придобивани през годините, когато тук живее Мария, и след това. Но моят поглед се плъзга по дълбоките ниши на прозорците с леки памучни бели пердета. Иска ми се да мога за малко поне да поседна в някоя от тези ниши и да вперя поглед в морската шир отсреща. (За съжаление, ограничителните колчета с въже от червено кадифе не ми позволяват да стигна до тях.) Какво ли е виждала Мария оттук? От любов и тъга към какво ли е преливало сърцето ѝ? Към детството в Малта? (Баща ѝ е бил губернатор там.) Или към някой от нейните безвъзвратно отишли си любими мъже? Разказват, че цял живот е търсела любовта. Дали, гледайки към морската шир, си е спомняла първата голяма любов с нейния таен годеник – морския капитан? Или е очаквала последната си любов – арабина Али, с когото дълго се разхождали из градините и се усамотявали в „Пушалнята“? Няма как да знаем. Всички тези истории оплитат истини и легенди, бивалици и небивалици. 

Затова пък мога да плъзна ръка по очарователните орнаменти на гардероба от карпатски чам или на изящната библиотека и да се огледам в огледалото със сецесионова рамка, в което се е оглеждала Мария. И дори да си направя селфи. Какво ли би казала кралицата за подобен суетен жест?

В нейния крайбрежен пристан има своебразна смиреност и лишеност от суета. Въпреки избухналата еклектика от традиционен български, италиански, венециански и арабски стилове. Въпреки разкошния лабиринт от 10-те пищни градини, родени във фантазията на швейцарския ландшафтен архитект Жул Жани. Има смиреност и одухотвореност, която се процежда като светлината през орнаментите от цветни стъкла.

Кралицата по рождение принадлежи към англиканската църква, след брака си приема православието, в зрелите си години е пропита от идеите на бахайството. Разказват, че Марта Рут – американската проповедничка на това учение за религиозна хармония, е била чест гост в Балчишкия дворец. Самият дворец е създаден като еманация на тази хармония – между човека, природата и божественото в различните му наименования и проявления. Затова и тук съжителстват безценни критски икони от началото на 18. век и изтънчени ориенталски орнаменти, Сребърният кладенец и водопадите, Божествената градина и Нимфеумът, Английският двор и Мостът на въздишките. Въздухът замайва с упойващия аромат на рози и с невинността на лилиите. Има много прецъфтели, изсъхнали цветове по храстите, водните огледала са позаблатени…

И макар че декадансът отива на красивите места, ми се приисква да е по-добре обгрижено. Защото това място е градината на душата. Никой не може да каже за кого е мислила и кого е очаквала тук кралицата, но със сигурност е търсела помирение – със себе си, със спомените си, с чувствата си. Една жена в своята зрялост – тя е на 49, когато започва да пише тази нова страница от живота си, създава късче свят, за да си върне хармонията и да каже: „Любовта живее в моето сърце“.