Преди две години в Дървен град (построен от Емир Кустурица) с моята приятелка Гери влязохме в местния киносалон „Стенли Кубрик“. Буквално се промъкнахме. Беше вечер. Нямаше никой – нито в прожекционната, нито в кинозалата.

С вълнението на вършещи пакост деца, разгледахме личната колекция от филми на Кустурица и си пуснахме един късометражен. Видях го вплетен във финала на последната лента на режисьора „На Млечния път“, която е част от програмата на 30-ата юбилейна Киномания. „На Млечния път“ ме изпрати директно обратно в планината близо до границата с Босна, в областта Мечавник сред потъналите в зеленина и спокойствие хълмове, на пустата романтична жп гара, на която времето е спряло така, както спира живописната дървена електричка.

Последният филм на Кустурица е разказ за една приказна любовна история, която се развива на фона на войната в Босна. Главните действащи лица в нея са самият Емир и голямата красавица Моника Белучи. А по-точно това е обяснение в любов – на Кустурица към неустоимата италианка. Обяснение по балкански, в негов стил. Такава роля Белучи никога не е играла – тя дои кози, пълзи под овце, крие се в дънера на дърво, прегърната от Кустурица, лази по дъното на река, почти се удавя в рибарски мрежи, души я змия, участва в женски бой и накрая излита от избухването на мина. Второспепенни роли имат цигани, животни, птици, земноводни, главорези. Както винаги във филмите на Кустурица всички играят така, като че ли главната роля е тяхна. Музиката е на кресчендо, действието прави неочаквани завои на където му скимне. Филмът е смешен, приказен, мил, макар че на моменти има прободени очи и овъглени трупове.