Бубка е кучето, което се мотае пред входа ни откакто се помня. Едно дебело, кастрирано и маркирано много добро улично куче. В момента то умира. Предполагам, че умира от старост, нали ви казах, че съм свикнала с него откакто съм се нанесла в този блок. И аз, като всички във входа, нямах нищо против Бубка да спи в градинката. Въпреки че чичо Васко от втория етаж собственоръчно да й беше сковал къщичка, тя нито веднъж не влезе в нея. Спеше си или в градинката, изровила си котелце под някое дърво, или под някоя от колите. Махаше с опашка, когато посрещаше или изпращаше някой от съседите. Никого не лаеше. За разлика от един подлец, на когото викаха Сивчо. Този Сивчо обичаше да лежи по пейката пред входа и да излита с лай изпод нея, когато минаваше няма значение дали познат или непознат. Не хапеше, но беше достатъчно да те уплаши с гръмкия си лай, изхвърчайки изневиделица към теб. На него му се подмазвах, когато трябваше да приближа пейката му – отдалеч започвах да викам „Сивчо, Сивчо“ с най-ласкавия си гласец, докато в същото време ми се щеше някой път да го изритам за това, че веднъж почти се напишках от уплаха, като ми скочи. С Бубка обаче никой нямаше конфликт. Леля Калинка, която най-често й наливаше вода в паничката, викаше: „Да си бех на село, па да си я вземем у дворо... Толко е добра!“

И ето че сега Бубка умира. Лежи на една страна, не може вече да се движи, едвам повдига глава с перде на едното си око и тъничко скимти. Ама много тихичко, да не смущава никого с оплакванията си.

От няколко месеца забелязах, че влачи задницата си. Поговорих със съседите за това, посмяха ми се бабите: „То ние едвам влачим вече, тя ни е набор Бубка“. Ама те криво ляво успяват да се доберат до пейката пред входа, докато Бубка вече не може да помръдне. Лежи на една страна, все по-слаба, защото не яде, и плаче. Не си измислям, има сълзи в очите й.

Днес се опитах да намеря някой да й помогне, като я евтаназира. За кучета е разрешено, за хора – не, дори и когато изпитват нечовешка болка и краят им наближава все по-мъчителен. Първо попитах в „Екоравновесие“, организацията, която отговаря за бездомните животни. Отвърнаха ми, че не извършват такива услуги. Можело само да им се обадя да приберат трупа, когато Бубка издъхне. Значи правилно са сменили името на тази организация, помислих, спомняйки си, че преди да бъде „Екоравновесие“ се казваше „Зоомилосърдие“. То какво ли пък милосърдие има в това да действаш като екарисаж!

Пробвах с „Четири лапи“. Те пък само с безплатна кастрация си вадели хляба. Насочиха ме към ветеринарна клиника. Първата, на която позвъних, беше новата до зоопарка. Очаквано – услуги по домовете не извършвали. Ама то не е домашно животно Бубка, а помияр, обясних аз. А девойката на телефона някак се обиди: какво значи помияр, госпожо! И продължи: вземете едно такси и го докарайте при нас, ще го евтаназираме и ще се погрижим за трупа, ако не държите да си го приберете. Не, не държим, ама става дума за сравнително голямо животно, вече омазано с екскременти, а и очевидно изпитва болка дори и когато е неподвижно... Докато се опитвах да обясня защо не се наемам да транспортирам Бубка, отсреща ми затвориха. Забравих да попитам колко ще струва евтаназията, та се вторачих в ценоразписа на сайта. Като не намерих цена на точно тази услуга, пак звъннах. Надявам се да не беше същият глас, който ме попита колко тежи кучето, на което искам да облекча края.

Доплака ми се. Не само за горкичката Бубка, за нас самите ми се доплака. За Animal Resque, откъдето ми отвърнаха, че всички специалисти са в отпуска и макар да проявиха съпричастност и интерес към случая, изразиха съжаление, че не могат да помогнат. За следващата ветеринарна клиника, в която пак поискаха да занеса кучето, а и да зная колко тежи, за да преценят колко ще струва поставянето на смъртоносната инжекция. В средностатистическия случай – 110 лв.

Доплака ми се от цялото лицемерие, с което обясняваме какви сме загрижени и милостиви към животните, към децата, към хората в неравностойно положение, към възрастните, само докато вземем някакви пари. Оттам нататък...

Оттам нататък довечера ще помоля дъщерята на една от съседките, която е лекар, да направи каквото може за клетата Бубка. Ще й купя спринцовка и ампула, каквото ми каже. Ще държа главата на кучето в ръцете си, докато го упоят. И ще му прошепна в ухото колко трябва да е щастливо, че си отива от този свят, в който истинските неща се случват само във филмите.