„Абе няма да седим за тая тъпа сцена цяла нощ! Ти не си ли виждал жена?! Мамицата му!“ И си вдигна нощницата до брадичката: „Ти цици не си ли виждал?!“ Сцената след това се получи от раз. Ето това е великата Катя. А можеше да отиде при режисьора и да му каже: какъв е тоя тъп бастун, който си довел? После станахме приятели с нея. Получавал съм и от Слабака, и от други големи, да не изреждам, уроци по доброта. Не може да си зъл на сцената. Абсурд! Много ми е мило да ги гледам в старите филми, все хора, които обичах, а един по един си отиват… А себе си не мога да гледам. Ще ти кажа откровено защо. Седи някакво си гадно копеленце там, нахално, прави се на някакъв – с друг глас, друго поведение – и аз не мога да го позная. И си викам: боже, това съм бил аз! Едно е да го видиш на снимка, но да го видиш да мърда и да говори… Егати нахалното копеле! А после си казвам: а може би съм същият, само че с друга коруба. Само корубите остаряват, а вътре си оставаме момченца и момиченца. Великият Радичков го е казал: като бях млад, обувките ми бяха кърпени, а сърцето ми – цяло. Сега обувките ми нови, а сърцето ми кърпено. А моето сърце засега работи като здрави подметки, ама де да го знам къде се е нацепило…

Не е от тия мъже Любен Чаталов, дето си поставят за цел да запазят сърцето си ненацепено. Когато обича – обича. Жени се още като студент, но не потръгват нещата. От първата си жена има дъщеря, която живее в Нова Зеландия, а Любо страда по внука си, когото не е виждал от 7 години. Втората му жена е финландка. Запознават се по ексклузивния начин на Любо – в хотелски апартамент на купон след края на снимките на „Смъртта на заека“, където някой е поканил финландката и приятелката й, отседнали в хотела. Решила, че я гледа лошо, финландката, вече на градус, му отвъртяла шамар, а на другия ден го поканила на обяд, за да му се извини. И после започнала да идва често в България. Покрай „Лавината“, сниман на Витоша филм, обиколила планините, само и само да се навърта край Любо. И заживели заедно, защото… „нямаше отърване“.

Ти ли си Мика финландеца?

Оженихме се през 84-а, после се роди първият ни син – Нико. Гледахме го в къщата в „Овча купел“. А времената – демократични, четири часа имаше ток, четири – нямаше... И тя каза: „Любо, айде докато се оправи положението тука, ще ида във Финландия да го гледам Нико на топло“. Сега той е етнолог, изучава някакви племена в Африка, зумба-мумба, нещо такова. После се роди вторият ни син, разведохме се и тя ги отведе във Финландия, а аз ходех да ги виждам, майка ми идваше да помага. Можех да стана ватман там и сега да си живея тук с 2000 евро пенсия. Но как да живея на друго място, като знам, че там си лягат в 7 часа, защото целия ден работят на две, на три места даже. А аз само като си помислех, че в 7 часа в Дома на киното са седнали Доню Донев, Хачо, Ването, Герасков... Страшен купон. Разбрахме, че нито тя може да живее тук, нито аз – там. Онзи свят е... студен. Нито организмът ти е с него, нито душата.

Когато беше войник големият, майка ми се разболя от рак и беше на смъртно легло. Реши той да дойде да я види в Мирково, в селската ми къща. Тя вече не можеше да спи от болки. А той пристигна уморен, легна да спи и на сутринта ме пита, ама бавно говори, щото мисли на друг език: „Тат-ко, мо-же ли да се раз-хо-дя из Мир-ко-во, защо-то не съм се раз-хож-дал тук от осем-го-ди-шен?“ Може бе, мойто момче, как да не може. Бре! Час, два, три – няма го! А, викам, какво стана? То не е малко село, ама чак да се загуби. Излизам, гледам го – подпрял се на оградата, тя улицата под наклон, и се прибира. Кво става бе, Мико? Не знам, вика, заваля думите. И разказва. Тръгнал из селото, на една пейка седи възрастен мъж и го пита: ти ли си Мика финландеца? Аз съм. И мъжът се развикал: Мииичеее! Излязла една жена и му наредил: влизай! И той, ама никога не попадал в такава ситуация, щото във Финландия никой няма да го покани да влезе ей тъй, влязъл. А тя веднага заклала петле. Ракии, салати, мезета. Той не може да си представи някъде по света да го спре непознат човек и да го покани и да го нагости така. Финландската си баба я виждаше в неделя между 4 и 5 и в пет – айде! А майка ми – приказки, тиганички-миганички, те затова я обожаваха синовете ми. На другия ден сутринта Мика вика: „Татко, искам пак да се разходя из Мирково, ама ти ела с мене“.

Ей такива нещица. Как да избягам от това и да отида във Финландия и да ми кажат: ела в неделя между 4 и 5! Чуждата страна те изхвърля като чуждо тяло. Макар и с усмивка.

Волен, синът на Ева, участва в група по фейсбук, която се обединява около обещанието където и да учат по света, един ден да се върнат в България. Много ми харесва този безусловен патриотизъм!

Не мога да не разкажа как се запознах и с Ева. Шерше ла фам... Аз живеех с едно момиче преди, което реши, че е по-добре да е сервитьорка в Америка, отколкото сервитьорка в България, тъй като нямаше работа за актьори като нея. И замина. Тогава си рекох: е, сега моментът дойде. Децата ми пораснаха. Ще си видя приятелите, ще си купя още една въдица и ще почна да ходя за риба и при Ването, и при Герасков в селските им къщи, те са в съседни до Мирково села, и на други места. Но тука, във Варна, взеха че ми дадоха награда на „Любовта е лудост“ за мъжка роля. За филма „Време за жени“. И на партито за закриването срещнах едно нещо с кок, не с кок, а с кукуригу, ей толкаво, с ярко червило, с едно цигаре и ей такъв шал, което дойде и ми каза: „Господин Чаталов, вие сте много нахален човек“. Викам: а така! Защо? А наградата ми от фестивала беше уикенд за двама в хотел „Империал“, пари не даваха. И между дамите имало „конкурс“ ли, облог ли, коя да бъде в леглото ми. Реших, че се шегува. И така от дума на дума, въпреки че се бях заклел пред себе си да се отдам на приятели и мои удоволствия, се случи непоправимото. В петък, 13, на 13-ия етаж на хотел „Черно море“, в стая 13. И ей ма на тука, във Варна, вече девета година, сред картини и приятели.