Не мога да повярвам, че седя срещу него – моята студентска любов от преди много, много години. Любов като на кино, не съм го срещала досега, той беше непрекъснато „в екрана“, снимаше филм след филм (има досега 142 филма, не знам друг наш актьор да има повече!) с неизменния си небрежен маниер, забележителното си чувство за детайл и финес в актьорската игра и огромните, неповторими, бездънни сини очи. Любен Чаталов. Впрочем всичките ми колежки от Факултета по журналистика бяха влюбени в него.

Седя срещу него в дневната на варненския апартамент, в който Чаталов живее с приятелката си – „стъклената“ Ева, художничка, работеща със стъкло, красавица, „проклетия“, както с любов я нарича той. Вече 8-9 години този закоравял софиянец, момче от Коньовица и настоящ космополит се наслаждава на спокойствието в провинциалния град, на близостта на морето, на цветния апартамент, който приятелката му е превърнала в различно място за живеене с много картини, пластики, детайли, живи растения. Дори масата е нейно творение – направена е като мозайка с различни цветни парченца керамика.

На масата пред нас има чиния със сладки, пак направени от Ева, по телевизията тече Animal Planet, мятат се лъвове върху зебри, а зад гърба на Любо, в огромния прозорец, се очертават сиромашките силуети на варненските кооперации в самия център на града. Прелитат гларуси и крясъците им надвиват ръмженето на лъвовете от екрана. Любо Чаталов пълни методично и неуморимо пепелника. Пуши стръвно, един от най-крупните производители на фасове, които съм срещала. Поне в този ден, в който, разбирам, си е отишъл негов близък приятел. Тъжен е и дълбоките бръчки по лицето му изглеждат като изсечени с длето. А на масата срещу него седи Васко, художник, и реди пасианс. Ако не ми излезе пасиансът, си тръгвам, казва, когато го поглеждам въпросително. В този дом вратата е винаги отворена за приятели, винаги има по чаша вино, хубав лаф, топла прегръдка за всеки.

Чаталов е с дълги посребрени коси, като пастор, оказва се, че си пуска косата за роля. На 66 години той е търсен от филмовите продуценти за роли, макар и второстепенни, и в чужди продукции. Тюхка се, че все съдия или прокурор играе, не знае защо, и като го облекат с палто за 3000 евро и патъци от крокодилска кожа, направо „гълта бастуна“. Води всекидневно 15-минутно предаване по Радио Варна, разговаряйки с интересни хора. Отива пеша до студиото в Морската градина, свършва си работата и се връща, а по пътя може да пие едно с някой от безбройните приятели. Женил се е два пъти, втория път за финландка, има три деца, пръснати по света. Разказва безброй истории с лекия си ироничен маниер и безподобното чувство за хумор. Все още чаровен, завладяващ мъж, фин и деликатен по момчешки, от ония мъже, които живеят без напъни и амбиции да покорят света. И когато им се случи да го покорят, са искрено учудени. От дългия разговор с Любо Чаталов избирам три негови истории, които го описват такъв, какъвто е. И вие ще се влюбите в него.

Баща ми е бил в концлагер, бил е гладен, а се напълни с хляб и умря от хляба

Животът на татко е сценарий за филм. Той беше хлебар, работеше заедно с майка ми в хлебозавода, в различни смени, за да ни гледат с братчето ми, което по-късно почина. Станал е хлебар в Дахау, концентрационния лагер на 10 километра от Мюнхен. Трудно говореше татко за онова време. Веднъж ми разказа за момента, в който ги освобождават. Концлагеристите били 10 000 души, французи, поляци, българи, руснаци, евреи. Всички, войници и концлагеристи, се отправили към складовете за храна на есесовците. Виждал ли си човек 35 килограма да отваря консерва с голи ръце? – пита ме татко тогава. И аз му казах: е, Чаталов, тук вече ме направи на луд. И той като ми отвъртя един шамар: не си седял гладен бе, гадно копеленце, не знаеш какво е глад. И му повярвах... Защото да отвориш... Представяш ли си? Започнали да ядат и да припадат. Французите освободители почват да стрелят в краката им, за да не се приближават до склада, защото така затворниците ще се самоубият.