Татко попаднал в Дахау случайно. Бил градинар в Нови Сад. И както карал зеленчуци на пазара, дошли партизани, реквизирали му платформата и конете. Баща ми се развикал: ама как, Газдата ще ме убие. Газдата е чорбаджията. Той бил негов чичо, целият ми род са били градинари, а прадядо ми е имал градини в Кишинев и в Адис Абеба – там го поканили италианците, когато превзeли Етиопия.

Та баща ми тръгнал с партизаните, бил на 18 и се надявал да си прибере стоката. На петия-шестия ден ги пленили швабите. Ама чакай, аз съм градинар! Няма градинар! Айде в затвора във Виена и от затвора – в Дахау. Бил е 7 месеца концлагерист. От 90 килограма излязъл от лагера 40.

Като го освободили, имал възможност като военнопленник и концлагерист да замине където иска – Австралия, Нова Зеландия, Канада. Той – не, ще се прибира тук, защото майка му била починала и не можел да остави по-малката си сестра. И през Испания, Мароко, Либия се появил на границата на Малко Търново с американски документи. Кой си ти, бе, с тия американски документи? Обяснява се той. Откъде идваш? От Дахау. Абе какъв Дахау?! Айде и тука у затвора шест месеца... И в затвора му казал един сърбин, изгонен от Тито: Иване, пиши се комунист, че си изгонен, защото ще те затрият. И си измисля баща ми една история, че е бил партизанин, че комунистическите идеи... Нищо не му е разбирала тиквата от тези идеи. Но го оставиха 10 години на мира, беше шеф на фурната в затвора, защото в Германия се беше научил да прави хляб.

В концлагера имало надзирател с една ръка. Един ден изправил лагеристите и питал: някой от вас знае ли да прави хляб? Един македонец, бил 30 килограма човекът, казал на баща ми: абе, Чатале, дай да кажем, че знаем как се прави хляб. Щото дажбата в лагера е 50 г хляб на ден и една копаня варена ряпа без нищо – вода и ряпа. Ние можем! – изцепил се баща ми. Завели ги извън лагера в къщата на германеца да спят, защото трябвало да станат в три и да замесят тесто за 1000 хляба. За първи път тогава татко видял машина за месене на хляб. „Абе какво сипвахме, какво стана тогава – разправя баща ми, – като кипна онова тесто, като потече по земята! В чудо се видяхме. Не можем да го напъхаме обратно!“ По едно време слиза германецът отгоре, като вижда какво става, тича, имало котел с топла вода, и почва да го пари, за да убие кваса. Прибрали обратно тестото и си тръгнали. Дотук бяхме, Иване, казал македонецът. Разчуе ли се, ще го сметнат за провокация и ще ги гръмнат. Но германецът излязъл човек. Всяка сутрин им обяснявал: това тук така се слага, толкова сол, тук така се меша. Спасил им живота.

През 1991 година заведох баща ми да види къде е месил хляб за германците. Да види Дахау. Понеже ни бутнаха къщата в Овча купел, която те с майка с двете си ръце са построили. Освен къщата, бяхме построили и една по-малка къщичка, бунгало. Те да са отделно, ние правим купони, пък те искат да си лягат, ей такива неща. Правехме тухли с майка ми, после той и аз ги пекохме в едни коптори, направихме бунгалото. И аз го заведох, за да не мисли за къщата, щото той все повтаряше: тия ми взеха и къщата.

Оказа се, че къщата на едноръкия германец отдавна е продадена, други живеят в нея. После заведох татко до лагера, показа ми къде е бил неговият блок. Пътувахме и до Швеция, до Финландия, за да го разсея малко. Но той се предаде и каза: не, не ми е интересно вече.

Татко умря от брашнарска астма. Силицият, натрупан в дробовете на миньорите, може да се разгражда, но брашното в дробовете на хлебарите – не, абсурд! Той дишаше ей толкова плитко. Бил е гладен, а се напълни с хляб и умря от хляба.