Нова игра

Робърт се завръща в Ню Йорк от Сан Франсиско и малко след това се впуска в първата си хомосексуална връзка. Не крие силната си привързаност към Пати и макар тя да подхожда с разбиране, сякаш не издържа на емоционалното напрежение. „Робърт откликна като възлюбен мой близнак. Обещаваше ми всичко, само да спра да плача. Разбрахме, че бяхме искали прекалено много. Можехме да даваме само от позицията на това кои сме и какво имаме. Разделени, бяхме способни да видим дори с още по-голяма яснота, че не искаме да останем един без друг.“

Идващата пролет (1969) Пати заминава със сестра си Линда за Париж. Рисува, пише и печели „някоя и друга монета“ с трупа улични музиканти. Същевременно Робърт изкарва джобни като хамалин и потъва все по-дълбоко в подземния сексуален свят, филтрирайки в работата си садо-мазо образите и проституцията през собствената си естетика. Връзката им не прекъсва – пишат си редовно писма, понякога забавни, друг път тъжни, разкривайки световете си точно както някога.

Когато в началото на лятото Пати се връща в Ню Йорк, намира Робърт в окаяно здравословно състояние. Същата вечер пред мансардата му убиват човек. Двамата зарязват всичко освен рисунките си и след два критични дни наемат стая в мястото, което по-късно ще се превърне в една от легендарните точки в Ню Йорк – хотел „Челси“. Именно там неусетно се събира бохемският кръг от ъндърграунд икони на 70-те – артисти, художници, музиканти, дизайнери. Робърт има силно романтично отношение към слабостите на артистичните натури и счита Анди Уорхол за най-влиятелния за времето си жив творец, документиращ човешкия мизансцен в своята Фабрика. „Аз не споделях чувствата на Робърт – за мен работата на Уорхол показваше култура, която исках да избягвам. Мразех супите и не ме интересуваха консервите. Предпочитах творецът да трансформира съвремието си, а не да го отразява.“ Желанието на Мейпълторп да пробие в света около Уорхол ги отвежда до прословутия клуб „Макс Канзас Сити“, в който намират точно необходимата им среда. И която ще ги тласне в посоката към върха.

Едновременно с пробиването на път в артистичния свят на Ню Йорк отношенията между Пати и Робърт неизбежно се трансформират. „Разпознах тишината като знак. Вече бяхме минавали през това. Не го обсъждахме, но продължавахме да имаме интимни отношения. Парадоксално, но той сякаш искаше да ме привлече колкото се може по-близо до себе си. Може би бе сближаването преди края, като джентълмен, който купува бижута на любовницата си, преди да й каже, че между тях е свършено.“ И двамата усещат, че времето им заедно изтича, както изтича и наемът в хотел „Челси“. Малко преди да напуснат последния си общ дом, Робърт заявява: „Винаги ще има нас“. Бързо навлизат в новото си темпо на живот, разкривайки същината на призванието си – фотоапарата в ръцете на Мейпълторп, китарата в ръцете на Смит. Решават просто да продължат напред. „Двамата спазихме клетвите си. Нито един от нас не изостави другия. Никога не го видях през лещите на сексуалната му ориентация. Образът му в главата ми си остана непокътнат. Той беше творецът на моя живот.“

*в материала са използвани откъси от книгата на Пати Смит „Просто деца“, издателство „Махалото“ (2011)