Всичко стана точно както се очакваше да стане. Без изненади. Без никакви изненади. Справедливостта възтържествува на „толкова-белите-Оскари“. Лео взе за главна мъжка роля и Алехандро Гонзалес Иняриту за режисура за „Завръщането“, но „Спотлайт“ на Том Маккарти за филм, Алисия Викандер за поддържаща женска роля за „Момичето от Дания“, Бри Ларсън за главна женска роля за „Стая“, Енио Мориконе за най-добра филмова музика за „Омразната осморка“, унгарският „Синът на Шаул“, посветен на ужасите на Холокоста – за най-добър чуждоезичен филм, „Отвътре – навън“ за най-добра анимация... Точно както се очакваше. Крис Рок бе добър, но в границите на посредственото. Никой не може да се сравни с Елън Дедженеръс, която през 2014 г. показа какво означава да си велик водещ.

Когато през изминалата нощ Леонардо ди Каприо най-после получи първия си Оскар си помислих, че никога не сме виждали толкова радостни холивудски физиономии накуп. Май за първи път в историята на академичните награди дори победените се чувстваха победители или във всеки случай – щастливо загубили. Защото са загубили от Лео.

Ди Каприо произнесе забележителна благодарствена реч – по мъжки много овладяна и премерена, в която освен всичко друго призова човечеството да вземе мерки срещу глобалното затопляне. Само че цялата треска, обхванала въпросното човечество около неговия Оскар – ще го вземе ли, няма ли да го вземе, гениален ли е „Завръщането“ или не е и прочие - беше толкова интензивна, че допълнително ще да е покачила температурата на планетата Земя минимум с един градус.

Естествено, че Лео заслужава Оскар – не за „Завръщането“ (или поне лично аз съм от лагера на онези, които смятат така), но за поне пет от филмите си. Заслужаваше статуетка дори за „Титаник“, колкото и да се правят киноснобите, че такъв филм не съществува. Да не говорим за „Защо тъгува Гилбърт Грейп“, „Вълкът от Уолстрийт“... Но в историята на наградите Оскар често се случва така. Нима Мартин Скорсезе заслужаваше Оскар повече за „От другата страна“, отколкото да кажем за „Разярения бик“ или „Добри момчета“? Примерите са много.

Лично мен най-силно ме впечатли фактът, че Лео не спести вълнението си преди наградите като каза, че „всички сме напрегнати и изнервени“ и въобще не се и опита да се направи, че не му пука и че е „над тези неща“. Беше страхотен, естествен и с цялото си поведение показа, че всъщност е над тези неща.

Това е на прима виста, анализите тепърва предстоят.