Снощи вечерях с посланичката на Кралство Мароко, г-жа Латифа Ахарбаш. Зад поканата й се криеше идеята да представи пред журналисти родината си като привлекателна туристическа дестинация. В което аз отдавна съм убедена, но все пак за мен най-добрата новина бе, че се договаря директен чартър от София до Мароко. И съм готова веднага да ви разкажа защо това ме зарадва толкова, което е и един вид обяснение на факта, че прекарвайки една седмица в тази наистина неповторима страна, като се върнах, не написах нито ред. За разлика от туристи, които изливат впечатленията си от екскурзиите там в рими, аз загубих вдъхновението си още при първия допир с приключението.

Кацайки в Казабланка след прекачване в Милано, се оказах без багаж. Куфарът ми беше артисал някъде и не ме настигна нито в Казабланка, нито в Маракеш, който беше крайната ми дестинация и отправна точка към Есауира, Агадир и т.н.

Първата ми работа, след като се настаних в хотел „Шератон“ в Маракеш, беше да обиколя бутиците и да се ориентирам къде какво от първа необходимост мога да си набавя, тъй като авиокомпания Алиталия не ми даде и задължителния в такива случаи сет с гребен и четка за зъби. Набелязах си една прилична блуза Burberry, с която все пак да сменя тази, с която бях пътувала. Реших, че няма да се възползвам от богатия избор бански костюми, въпреки изкушението да се топна в някой от многото басейни на хотела. На следващия ден по програма трябваше да се разходим из сука, да разгледаме къде и как се багрят преждите за прочутите марокански килими и не помня още какво, тъй като през цялото време се оглеждах къде мога да си купя бельо. През малкото свободно време след обеда взех едно такси и нападнах търговския център на града за лекарства и санитарно-хигиенни материали, както и за някой кат гащи. С аптеките се справих, но никъде, никъде не видях магазин за дамско бельо.

Вечерта колегите ми се отправиха на вечеря на площад Джемаа ел Фна. Аз си останах в хотела да се поизпера и поизсуша, та да мога на другия ден да съм на линия. Трябваше все пак да летим до Есауира... Приятелката ми раздели с мен няколко от своите т-шъртки, после с радост отбеляза, че съм й ги върнала с цици, защото ги бях поразтегнала в тази част. Няма значение, в Есауира яздих и камила, в Агадир се наслаждавах на просторните хотелски комплекси и удивителните бели плажове, а в ресторанта на открито на пристанището ядох най-вкусната сардина на скара. За известно време забравих, че ми трябва бельо за смяна. Само по време на бедуинското шоу с конете и пушките като че ли ми мина през ума, ама бързо се разсеях. Възобнових търсенето, връщайки се в Маракеш. Този път взех със себе си своята приятелка и един колега, много оправно момче, което винаги се ориентираше най-бързо кои са най-хубавите сладкиши на шведската маса, преди да са свършили.

Тръгнахме като разследващ екип из търговския център на града. При най-малкото подозрение, че в даден магазин може да се натъкнем и на дамско бельо, влизахме. Наистина действахме по подозрение, защото очевидно не беше прието витрините на бутиците да бъдат аранжирани с подобна „срамотна“ стока. Преди да го установя в Мароко, държава, доста по-светска от Сирия да речем, просто не бях се замисляла за това как една европейка може да се снабди с по-интимни подробности от облеклото в ислямския свят.

След доста на брой опити на принципа проба-грешка, без да се предаваме, най-накрая стигнахме до заветната цел. Мъж на средна възраст ме въведе в нещо като сутерен на магазин, където не посмях да вляза сама, а с моите верни придружители, светна ми една крушка на тавана и ми посочи голям панер, пълен с женски гащи. Най-различни, неопаковани и предимно в размер XXL. Рових, премятах, пресмятах и си отбрах два ката бикини, при това единият на Triumph. Платих си ги по цени на оригинала и хукнах да ги пера в хотела.

Така на другия ден бях в градината Мажорел с чисто нови гащи и до края на престоя нямах притеснения с преобличането. Даже на вечеря в залите на луксозния хотел „Ла Мамония“ се чувствах добре, декорирана в еко стил, постигнат след известни пазарлъци на сука.

Когато разказах всичко това на г-жа Ахарбаш, тя много се смя и предположи, че е било отдавна. Да, беше преди повече от десет години. Сега, каза ми посланичката на Мароко у нас, във всеки голям град има молове, в които наистина можете да намерите всичко. Сигурна съм, че е така, но все пак най-много се зарадвах, че до това приказно кралство в северна Африка може да се лети без прекачване, т.е. без риск да се озовете там без гащи.