Качвам се в трамвая привечер. Вътре е по-студено отколкото навън. Сверявам термостата си с този на другите пътници – видимо накокошинени, някои се опитват да стоят по-далеч от климатика, който очевидно работи в летен режим. Отивам до ватманската кабинка. Ватманът дълго не ме забелязва. Когато настойчиво почуквам на стъклената преграда, отваря дупката за продажба на билети. Не съм за билет, казвам, просто в трамвая е по-студено отколкото навън. Не ме е чул, изважда слушалките от ушите си, затова повтарям. Отвръща ми, че нищо не можел да направи и затваря дупката за продажба на билети. Във въздуха увисва репликата ми, че може поне да изключи климатика. Нито го обаче изключва, нито променя настройката му. До края си пътуваме при температура, близка до тази в моргата. А навън изглежда приятно, макар че ръми.

Точно три дни преди случая, който ви разказвам, бях за няколко дни в Амстердам. Движих се само с градския транспорт. Вземах трамвая от началната му спирка близо до хотела. Там има една малка къщичка, в която задължително ватманът и кондукторът прекарват по десетина минути, преди да потеглят отново. Като през това време от спирката потегля друг трамвай, естествено, там няма празно чакане. Една късна вечер обаче, излизайки в дъжд, заварихме на спирката само един трамвай. В него нямаше никой, но беше оставен отворен – в смисъл, че можеше да натиснеш светещото зелено копче до първата врата и да се качиш.

Моля ви, ако някой е бил свидетел на нещо подобно в София или там, където се движи градски транспорт – да опровергае мнението ми за пълното отсъствие на човещина у нашите шофьори, ватмани и прочее служители в публичната сфера. Аз имам още една история, свидетелстваща за това. Веднъж през зимата, валеше тежък мокър сняг, си пропуснах спирката на трамвая. И на последната, която е следващата след моята, останах в мотрисата, за да се завъртя на колелото и да сляза, където трябва. Сметката ми обаче излезе погрешна – ватманът излезе и ме накара да сляза, да прекося от другата страна, за да се кача отново. На въпроса ми защо, отвърна „защото така“. Предположих, че на последната спирка ватманите извършват някакво тайнство, на което не бива да има свидетели. Но не, веднага след като слязох, ватманът затвори вратите и потегли така че трябваше да мина от тръс в галоп, за да не се наложи да чакам в снега следващия трамвай.

Не си дадох сметка за стреса, на който съм била подложена в този момент, докато не започнах да сънувам тази сцена, като в съня естествено изпусках трамвая за съвсем мъничко и следващ нямаше...

Миналата година в Германия бях поразена, ама съвсем наистина поразена, когато възрастен шофьор на автобус слезе, за да ми помогне да си кача куфара. И не мога да се начудя как средствата на градския транспорт там се движат с точност до части от секундата, след като на спирките изчакват да се качи и най-бавната бабичка с количка, че и слизат да помагат, ако някой има нужда. Защото у нас много често оправданието за затръшнатата под носа на тичащия пътник врата на превозното средство е „гоня разписание“.

Много високо оценявам политиката на Столична община за подмяна на превозните средства на публичния транспорт. Чувствам се наистина европейка в новите удобни и климатизирани трамваи, автобуси, тролейбуси. Европейка, но само докато някой от служителите не ми припомни, че Европа не е само материална придобивка, но и духовно пространство. В което ние, уви, май не всички искаме да пристъпим.

Няма да използвам квалификации за човешкия материал, вместо това ще ви разкажа оня виц, дето Бог се заел да разпределя природните блага по различните държави. И рекъл: на територията на България нека има и плодородни равнини, и реки, и море, и плажове, и планини, и езера, и... А членовете на небесния съвет се обадили: „Е, господи, не им ли е прекалено много!“ А Бог рекъл: „Не е, не е, ако знаете какви хора ще им заселя там...“