Спомням си как моя приятелка, да я наречем Х., която се пресели да живее в Германия, разказваше за инцидент от първите си години там. Разхождала се, когато върху нея скочило куче. Било на каишка, а стопанката му, вместо да се извини, казала на приятелката ми: „Сигурно му миришете“. Х. е от старо софийско семейство, изключително умна и образована, но е с по-тъмна кожа. И явно немкинята я беше взела за циганка. Така че представете си какво е някой да има предразсъдъци към теб, само защото изглеждаш по определен начин или си с определен произход. Човек трябва да обуздава поривите си, когато може да обиди или нарани някого. Това е цивилизацията. И всякакви оправдания, че някой си бил искрен и бла-бла не спасяват.

Съвсем друг е въпросът как да живеем с циганите и техните особености, много от които и аз не харесвам. Те няма да изчезнат, само защото на нас това съжителство не ни допада. Разбирате ли, няма къде да идат, за да ни оставят да живеем в прекрасно (?) подредената ни държава. Чувала съм сериозни хора да предлагат да ги „върнем“ в Индия, където при милиард население нямало и да разберат, че са се увеличили внезапно с половин милион. Аз лично съм съгласна с тезата, че решаването на проблема трябва да започне с вкарването на циганските деца в детските градини, за да се социализират от малки и да научат български. Точно така, защото според образователни експерти една от честите причини за лошите резултати и ранното отпадане на циганчетата в училище е, че когато отидат в I клас, те на практика трябва да учат на чужд за тях език. Става дума за ограмотяване, без което безработицата в гетата няма как да не е висока. И другото, може би дори по-важното – ние, българите, трябва да направим така, че циганите да спазват законите. Чували сте за нулевата толерантност, с която Рудолф Джулиани намали драстично престъпността в Ню Йорк. Можело значи.

По повод циганите и образованието ще ви разкажа една случка от вестникарския ми период. Ако много си закъсал за новини във вестника, винаги можеш да отидеш за някой живописен репортаж в циганската махала. Не може да им се отрече на циганите, че са колоритни. Така и аз се бях озовала във Факултета, където попаднах на Исус и баба му. По това време в циганските махали протестанството беше още на мода (ислямските проповедници дойдоха после) и имаше много Исусовци, които викаха по име „Сусе, ела тук бе, Сусе“.

Нашият Исус беше около I клас, баба му го отглеждаше, защото майка му ги беше напуснала, а пък бащата и той беше някъде си. Исус страшно искаше да се научи да чете и затова баба му му носеше вестници, които хората изхвърляха по кофите, и двамата сричаха. В ролята на черна дъска беше влязла дървената врата на външната им тоалетна. Там Исус се учеше да пише. Не знам какво стана с Исус и всеотдайната му баба, но те са моят пример за готини цигани. И заради тях, когато ме попитат дали харесвам циганите, ще кимна. Няма смисъл от омразата, казвам го през ума си, защото днес ще се мразим, а утре като се събудим – какво, пак ще сме съседи и някак трябва да живеем. В XXI век няма друго решение. Дори Руанда беше в миналия.

P. S. И още нещо – убедила съм се, че какъвто е народът, такива са му и циганите. Нашите са от най-фрустрираните. На концерт на Есма Реджепова първите редове бяха откупени от цигани. Викам си, леле, сега какъв купон ще падне, как ще се развихрят тия ми ти цигани от ложите. Нищо подобно, стояха свити и чак накрая някои от тях се престрашиха да станат и да затанцуват от място. И те нямат самочувствие пред чужденците...