Сред най-запомнящите се образи са тези във „Фалстаф“ (1966) на Орсън Уелс, който се опитал да влезе в леглото й след финала на снимките, и в „Две или три неща, които знам за нея“ на Жак-Люк Годар. Последният й подарява ролята в култовия филм, както и рисунка на Пикасо само и само за да я накара да се омъжи за него. Влади отказва. В биографията си „24 кадъра в секунда“ тя се оправдава, че приемала Годар като брат и съмишленик, с когото протестирали срещу войната във Виетнам. По същото време Марина поддържа връзка от дистанция с румънския красавец Аврам Кърстя. За да си отмъсти, Годар не й обелва и дума, докато правят „Две или три неща, които знам за нея“.

Целият този бляскав живот на Запад като че ли изобщо не води към това, което предстои да й се случи с най-обичаната звезда на Изтока – певеца-бунтар и актьора-страшилище от авангардния театър „Таганка“ Владимир Висоцки. Точно на сцената Марина вижда за първи път човека, преобърнал съществуването й в следващите 12 г. През 1967-а Влади пристига за Московския фестивал и приятели я канят да гледа репетиция на „Пугачов“.

Французойката е потресена от силата, отчаянието и необикновения глас на младия руснак, с когото се озовава на официална вечеря. Установява, че той не е висок, не е хубав и е лошо облечен, но усеща върху себе си магнетичния му поглед. „Най-накрая ви срещнах“, са първите му думи, а следващите са, че иска да си тръгнат заедно. В същата тази вълшебна нощ Висоцки вече е хванал китарата и пее, не – крещи, в нозете на гостенката. Набързо й доверява, че театърът е неговият занаят, поезията – неговата страст, а в Марина е влюбен отдавна. Омаяла го е с „Магьосницата“ и той опитал да се добере до нея още на фестивала през 1965-а.

Красавицата е свикнала с ласкателствата и макар да е впечатлена от Висоцки, се оправдава, че Москва е далеч от Париж, където я чакат три деца и работа, изискваща пълно отдаване. Владимир й отвръща, че той самият има семейство, но eдин ден Марина ще стане негова жена. „Та аз не съм влюбена в теб“, възразява тя. „Няма значение – отговаря той. – Ще ти харесам, ще видиш.“

Бардът живее с втората си съпруга – ослепителната актриса Людмила Абрамова, и има невръстни синове, на 5 и 3 години. Въпреки това Володя и Марина не спират да мечтаят – и двамата още нямат 30, тя е свободна, той ще се разведе. Би било чудесно да доведе момчетата, а и майка си, която не се е прибирала от половин век в Русия. С тази надежда и с договор за снимки в началото на 68-а Марина се връща в Париж.

Безкрайна е размяната на писма, стихове и обаждания, а тъй жадуваната нова среща се осъществява, и то наистина в компанията на майката и децата на Влади, които също се влюбват във Висоцки. Цяло лято актьорите се опознават, а истинската им връзка започва чак наесен: и Марина, и Володя имат огромен житейски опит за възрастта си, но се радват един на друг като деца.

За кой ли път Москва – Париж

В любимия си Влади открива същата разностранна и обаятелна личност като баща си, а Висоцки е и квинтесенция на руския човек, с възхищение към когото актрисата е откърмена. Тревожи я обаче колко близък е той с водката, която и самата тя намира за „топлина, развързваща езика и усещането за свобода в този студен климат.“ Постепенно Марина се сблъсква с жестоки запои, от които в началото наивно се надява, че може да спаси Володя. През 1968 г. Висоцки замалко не умира в ръцете й, но тя някак успява да извика линейка, а в болницата часове наред се борят за живота му.

След едногодишен престой за създаването на „Сюжет за малък разказ“, в който се превъплъщава в музата на Чехов – Лика Мизинова, Влади няма причина да остане в Москва. В последвалото десетилетие почти изоставя кариерата си и се моли на властите за всяко свое пътуване до Съветския съюз.

При завръщанията тъпче куфарите си с дрехи за суетния Володя, с лекарства и предмети от първа необходимост, които са дефицитни дори за толкова обичан изпълнител. Марина осъзнава, че трябва да дели поета с милионите му почитатели (от затворници до моряци), които не го пускат след концерт и целуват краката му. Когато в летните вечери се разхождат по централните улици, от всички прозорци ехти пресипналият глас на Висоцки.

Именно тази чудовищна популярност довежда Володя до болезнения му край. От една страна, той твори денонощно, от друга, така и не е признат от официалната власт, постоянно се забраняват негови изяви и записи, стиховете му не се печатат. Заради тежкото си детство Висоцки е започнал да се напива от 13-годишен и с времето порокът му се превръща в кошмар.

Десетки са случаите, в които актрисата спешно хуква от другия край на света, за да спасява Владимир, намира го дори и в Сибир. Последствията са пагубни: „отменени спектакли, изхвърлени пари, загубени и скъсани дрехи, прорезни рани, приятели, пострадали в многобройни пътни инциденти, мои прекъснати снимки, моята тревога и всичко обидно, което си ми наговорил...“

На 1 декември 1970 г. все пак се женят на скромна церемония в московски обреден дом, облечени в пуловери. „Шест брака, пет деца, при това момчета! Сигурни ли сте в своите чувства? Давате ли си сметка за сериозността на такава крачка?“, пита ги съвсем сериозно официалното лице. Меденият месец е на параход в Грузия – най-светлите дни в съвместния им живот.

Марина прави и невъзможното бракът да го бъде. Убеждава Володя да си имплантира капсула есперал, химическа усмирителна риза, която би го убила, ако докосне алкохол. Тази процедура удължава земния път на Висоцки с 6 години, но често той вади с нож капсулата от тялото си и после моли отново да я „пришият“.

Като капак Висоцки изневерява, но Влади си затваря очите. Публична тайна е романът му с колежката от „Таганка“ Татяна Иваненко, която дори му ражда дъщеря. За връзка с него се хвали и манекенката Галина Бирюкова. Самата Влади се разкъсва между филмите, финансовите трудности, грижите за синовете (рак е отнел майка й) и липсата на собствен дом в Москва (двамата скитат по приятели и роднини). Това са причините тя да не се поддаде на желанието на Володя да имат общо дете.

Едва ли Марина може да преброи пътите, в които е прелитала 2478-те км между Москва и Париж, но в крайна сметка през 1973 г. Висоцки успява да си издейства първото излизане в чужбина. Във френската столица той изнася концерти, записва, а с аранжимента се заема българският приятел на двойката Константин Казански.

През септември 1975 г. Висоцки и трупата на „Таганка“ са на турне в страната ни с личната протекция на Людмила Живкова. Зареждат се пътувания в САЩ, Канада, Таити, Мексико... В Лос Анджелис на прием в негова чест Володя обира овациите на Лайза Минели и Робърт де Ниро, които не разбират за какво пее руснакът със седемструнната китара, но са потресени как пее.

Прекъснатият полет

Нито у дома, нито в чужбина този гений не е свободен. „Да напусна Русия? Защо? Та аз не съм дисидент, аз съм артист. Работя с думите и моите корени са ми необходими. Без Русия съм нищо. Без публиката, която ме обожава, не мога да дишам. Но без свобода умирам.“ Думи от участието му в предаването „60 минути“ по CBS. Парадоксът е, че Висоцки има всичко: изключителна кариера, съпруга, благодарение на която обикаля света, деца... Но навсякъде се чувства изгнаник, тъне в отчаяние, стъпка по стъпка напуска самия себе си.

До края обаче живее на педал: като върховна подигравка към властта певецът докарва и първия в Москва мерцедес (преди това Влади му е подарявала 10 автомобила, повечето от които той разбива, движейки се с 200 км/ч). За да го плати, изнася по пет концерта на ден в продължение на близо две седмици пред препълнени стадиони. Съвсем малка част от приходите отиват в неговия джоб, но той си набавя бленуваната кола. Не се сбъдва другото му голямо желание – с Марина да заживеят в къщичка на село. През 1978-а някак пробиват системата и купуват парцел, започва мъчително строителство. Обзавеждането Влади мъкне от Париж и Лондон. Най-накрая през пролетта на 1980-а вилата е готова, но двете звезди прекарват в нея едва два дни заради влошилото се състояние на Володя.

Много дълго Марина е сляпа за новата му пагубна страст – наркотиците. И досега тя се обвинява, че не му е помогнала по-рано да надвият дрогата, както са се борили с пиенето. Когато той вече не може без морфин, за да залъгва алкохолния глад, Влади научава за многобройните му афери и сърцето й кърви от ревност. Дава си сметка за същинския проблем едва когато Висоцки получава първия си инфаркт на концерт в Бухара през юли 1979-а. Точно година по-късно вторият го убива. През юни Володя за последно е с Марина в Париж, където прави поредната си криза. За 29 юли той си издейства нов билет, за да утеши Влади след смъртта на сестра й Одил. Но тя така и не го дочаква. В 4 сутринта я събужда телефонът: „Володя умря.“

Случва се в разгара на олимпийските игри и затова пресата и телевизията мълчат, появява се само малка дописка във „Вечерна Москва“ . За броени часове обаче в столицата се изсипва море от хора, а на гробището опашката от опечалени е цели 9 км – 108 000 души. И стотици от тях носят магнетофони, от които ехти така обичаният глас...