Самотният рицар

Марина изпада в тежка депресия, задълбочава се и конфликтът й със семейството на Висоцки заради архива на певеца, който тя отнася в Париж. През 1981 г. Влади най-неочаквано отново среща любовта – този път в лицето на д-р Леон Шварценберг. Запознава ги режисьорът Андрей Тарковски. Лекарят напуска съпругата си и се мести в имението на актрисата в Мезон-Лафит, което е купила още 15-годишна с първите си хонорари и със собствените си ръце е засадила тъй обичаните от руснаците брези.

През 1988 Леон става за кратко министър на здравеопазването, докато Марина се труди над „Владимир, или прекъснатият полет“: „Представете си хармонична двойка, в която ден след ден в продължение на две години жената разказва на мъжа си за трагичната си страст по друг мъж, а портретът на този мъж виси в дома им. Отгоре на всичко тя трябва да бъде успокоявана, подкрепяна ден и нощ, защото сънищата й са населени с призраци.“

Преживените 23 години с лекаря са период на щастие и съучастие. Заедно те закрилят стотици емигранти без документи и подслон, редовни инициатори са на антивоенни походи. Въпреки личните разочарования и загубата на много близки хора двамата си имат безгранично доверие, каквото Влади е изпитвала единствено към майка си. По ирония на съдбата през 1999 г. лекарят чува диагнозата, която толкова често е съобщавал: рак на черния дроб. За да заглуши болката от дългото лечение и очертаващата се загуба, Марина започва да прибягва до алкохола, с който винаги е внимавала заради Висоцки.

Първоначално тя усеща как си позволява все повече чашки вино, а през 2003-а, когато краят на Леон наближава, с часове пише, подкрепяйки се с уиски с много лед и газирана вода. В 18 часа всеки ден Марина си сервира в градината първото питие за вечерта, а докторът й прави компания с плодов сок. В седмиците преди смъртта му тя си прилага тази анестезия от сутринта.

„Виждах как умира пред очите ми, а бяхме планирали да си отидем заедно. За последен път се смях от душа с него и бях абсолютно неподготвена, че той ще ме напусне“, споделя Влади в книгата си „Един човек в черно на плажа“. Човекът в черно е образ на алкохолната зависимост, която се заселва със замах в дома й, за да запълни празнината, оставена от Шварценберг. Шест дни след погребението са доставени кашони с шампанско, които Леон поръчал за предстоящата си 80-годишнина. Марина я „полива“ със същите тези бутилки.

До 2005-а тя живее в плен на алкохола в почти пълно усамотение, като изключим редките контакти с децата. Мислите за самоубийство чрез обесване по примера на любимата й поетеса Марина Цветаева са единствените гости. От тях я избавят двете й кучета – трябва да ги храни и разхожда.

Влади ходи да пазарува на велосипед, едва пазейки равновесие. „Обратният път бе значително по-лек – пише тя. – Даже изпитвах еуфория, така добре позната на алкохолиците. В миналото тя ме удивяваше във Володя, чиято глава се замайваше само от предвкусването на предстоящото питие. Сега дойде моят ред.“

С безпощадна откровеност звездата описва как често пада, повръща. „Стоях на четири крака, а когато съзнанието ми се връщаше, мажех с лекарство наранените си колена и синините по ръцете. Напушваха ме смях и самопрезрение.“
    
Безумното дете

Ударила дъното, Марина е застигната и от операция заради рак на яйчниците, но тази рядко силна жена намира сили да изплува. Нейният антидот е писането (макар да е ходила на училище само до 12 години), като най-трудна се оказва историята „Безумното дете“ за най-големия й син Игор. Роден, когато Влади е на 18 г., „той никога не е бил лесен“.

На 15 открива наркотиците, следват дълги години лечение, по-късно става актьор и художник, решава да търси късмета си в Полинезия. Там през ноември 1996-а е пометен на пътя от пиян шофьор и получава фрактура на черепа. Марина и Леон веднага отлитат при 40-годишния тогава Игор. Заварват го в кома, от която никой не се наема да прогнозира дали ще излезе. Седмици наред майката бди над сина си, пее, чете му стихове. Най-накрая Игор отваря очи, но какъв удар за Марина – той не я разпознава: „С всеки свой жест ти ме отблъскваш, гледаш ме с безумен поглед, в очите ти виждам ненавист и гняв. Най-много те плашат спомените ми за детството ти.“

Игор се връща към живота, поръчва си пържени картофи и цигари, но по обратния път е загубил завинаги разума си. „Почти съжалявам, че смъртта го пощади“, мисли си Марина и едновременно се радва, че с цената на десетки операции и рехабилитации нараненото тяло на сина й получава известна самостоятелност.

През същата тази прокълната 1996 г. Влади погребва „най-скъпото си същество“ – 4-годишната внучка Мирела, която за секунди издъхва от спукана аневризма. И този път актрисата оцелява благодарение на работата си. Мирела е дъщеря на най-малкия син на Марина – авантюриста Владимир, който се изхранва като търсач на перли в Таити, скотовъдец с ферма с 10 000 крави в Южна Америка, ресторантьор в ЮАР. От него е и единствената друга внучка на Марина – Ванина, която наскоро я дари с правнук. „Но с нея не се виждаме, тя е в Южна Америка“, въздъхва Влади, тази французойка, чиято съдба повече напомня на руска трагедия.

В нейната пиеса ги няма нито родителите, нито трите сестри, нито любимите мъже. „Ако това би било възможно, най-много искам да върна близките си. Не вярвам в Бог, а бих искала, защото щеше да ми е по-лесно. Провървя ми и с четирите брака, но най-хубавите ми години бяха с Висоцки. Чудо е, че се срещнахме – та ние идвахме от различни вселени. И досега го сънувам. Държим се за ръце и летим, а когато се събудя след такъв полет, плача от щастие.“

В едно от последните си интервюта Марина обобщава: „И на 76 все още съм на сцената, колкото до политическите борби, те ще ме вълнуват до края на дните ми. Животът ми е пълноценен – жесток, но красив. Никога не бих се оплакала от него.“