Райна Кабаиванска - пътят на един диамант

сглобен от няколко звездни истории от живота на оперната прима, които тя ни разказа през трите дни на гостуването ни в Модена в навечерието на 80-ия си юбилей

Ваня Шекерова 04 February 2015

Снимка: Светослав Караджов

 

Ла Скала, едно сбъднато предсказание

Някой някога предсказвал ли ви е бъдещето?

Само веднъж, разхождахме се с баща ми в Морската градина в Бургас. И ме хваща една циганка, и ме гледа, и ми държи ръката: „Ма ти ще станеш царица. Ти имаш корона на главата.“ Значи тя вижда! „И все – вика – музика около тебе, ама защо толкова музика? И все си с дълги рокли. И ще ходиш по целия свят...“

Кога си спомнихте за това предсказание?

После, случайно. Моята памет е на флашове. Съжалявам само, че никога не съм писала – всяка вечер по едно редче поне. Аз бях в епохата, когато културата цъфтеше –
60-те, 70-те, 80-те. Когато отидох в Ню Йорк, като че ли не бях много смаяна, всичко ми изглеждаше естествено. В една зала Караян, в друга – Ленард Бърнстейн, в третата – аз. Пеех още в стария Метрополитън. Бяха живи великите певци…

Добре де, с какъв акъл навремето поискахте от самия Вълко Червенков да ви разреши вместо за Москва да заминете със стипендия в Милано?

Без акъл. С нахалство. С ходатайството на генерал Винаров (ген. Иван Винаров, военен и политик – б.а.), който беше близък с баща ми, влязох при Вълко Червенков, тогава министър на образованието и културата. Помолих го вместо за Москва да замина с отпуснатата ми държавна стипендия за Милано. И той взе че каза да. Така стана цялата работа. Тогава Скалата беше много важна, най-големият световен театър, отваряше вратите към всички театри. И по някакво чудо аз отидох в Скалата – може би съм казвала, че за 4 дни трябваше да подготвя опера от Белини.(Става дума за ролята на Агнес в „Беатриче ди Тенда“ – б.а.).

Дебютирах в Ла Скала в малка, но мъчна роля. Същата вечер на дебюта влиза в гримьорната един мъж, много елегантен, и казва: „Аз съм от Метрополитън Опера. Искате ли да дойдете?“ А сега де! Искам, разбира се! Значи са разбирали, че нещо има. От пръв поглед. Е! Тогава ми се отвориха и вратите на Ковънт Гардън, веднага заминах с един невероятен състав с Марио дел Монако, Тито Гоби, маестро Джордж Золти на пулта. И след това в Метрополитън с „Палячи“ – постановка на Дзефирели. (Само след няколко месеца в САЩ Райна Кабаиванска сключва договор с Метрополитън за 15 сезона – б.а.)

Ама заминаването отвъд океана не става само с искане, нали, трябва и виза.

Аз съм с червен паспорт, български. Трябва да отида в Ню Йорк, в мръсния капиталистически свят. При корена на империализма. Трябва ми виза и българска, и американска. Явявам се в българското посолство в Рим, показвам си договора. Спомням си министъра (посланика – б.а.), един много важен другар от ЦК. На четири очи ми обясни, че като отида в Ню Йорк, ще ми направят впечатление много неща. И ако нещо дълбоко ме впечатли, трябвало да му разкажа после. Аз се правя на луда. „Ама как не, разбира се, първо тук ще дойда да го разкажа!“ И визата – айде! Готова!

Отивам в американското посолство. Били ли сте член на комунистическа партия? Не! Членували ли сте в младежки комунистически съюз? Нее! Имате ли симпатии към комунизма? Не, никога! Заклевате ли се? Заклевам се. Първо се клех пред българите, после пред американците. Абсолютно без кризи на съвестта. Без капчица!

Не са ли правили опити да ви вербуват за доносник в Държавна сигурност?

Не, но постоянно ме следяха. Идвам в Италия, италианците ми слагат зад гърба полицай. Обаче по италиански полицаят се влюбва в мен и иска... отношения. Карабинеро ера марешалло дей карабинери. Един черен беше, от юг, космат и с мустаци. Следи ме непрекъснато. Аз ходех на уроци при учителката си Дзита Фумагали, тогава във Верчелли (град до Милано), защото тя преподаваше там. С влака пътувах нагоре-надолу. А той ме чака на гарата. И една вечер тръгва след мен, аз живеех тогава в мизерна квартира с дълги коридори с едни стаи с обща баня. Хазяйката, като се къпех, ми спираше топлата вода и ми искаше още 100 лири, за да я пусне. Ама са ми хубави спомените! Та с полицая – аз си отключвам входната врата и той се шмугва с мен и оооп, така. Аз – балканско чадо – шляяяп един шамар. И не го видях повече.

Обаче в Ню Йорк двама от FBI, красавци, говорят български. Чакат ме след репетиции в Метрополитън и тръгват след мен. Сама съм била в този живот и такъв кураж съм имала! Влизам да си купя сирене – те с мен. В един магазин, „Мейсис“, отивам да си купя бельо, говорят помежду си на български, на мен никога нищо не ми казват. Но ме следиха около месец и като им стана ясно, че пея и зло не мисля, отпаднаха. И сега ако пак започнат тези глупости с Путин и Обама...

Райна ни води на двете просторни тераси на второто ниво на апартамента си, където е трапезарията. Терасите са като градини на покрива – в кашпи растат кипариси, върху решетка на стената се катери жасмин. Райна разрошва листата на здравеца, избуял в големи саксии. И някак мимоходом отбелязва, че тук, в тази част на Италия, няма здравец. И кокичета няма. Тя не си е избирала Модена, тук по любов е останала. „Аз съм в Модена заради моя мъж, не можеше ли да се роди в Париж!“ Съдба.  

Като Фортуна, Франко, Франческа  

Съпругът на Райна се мярка съвсем замалко. Колкото да промърмори с чувство за хумор и обичливо гледайки жена си, че животът му не е лесен с тази „булгара мата“ (от итал., луда българка). Няма причина да не му вярваме, познавайки темперамента на Райна, около която винаги ври и кипи, няма значение, че е на 80. Но продължава да му гука гальовно: „Алора, Франки, коме ва?“ (Е, Франки, как си? – б.а.) И после казва: „Влюбихме се с моя мъж в процеса на работа върху „Франческа да Римини“. Той е завършил фармация. Но влюбен в операта като всички в Модена, отива в Академията за изкуства в Рим – приятел е с Дзефирели, с Мауро Болонини, с Висконти. Аз дебютирах тук в Модена с „Тоска“, на която той беше помощник-режисьор. Костюмите бяха на Умберто Тирелли, разкошни, за тях взе Оскар за костюми.

„Ти си родена за Франческа да Римини“, ми каза после Франко. Зае се да  постави операта – знаете историята на Франческа да Римини, тя е омъжена за големия, а се влюбва в по-младия брат... Целувката между двамата е кулминацията, но тъй като тенорите са загубена работа, режисьорът трябваше да им показва. И от целувка на целувка – роди се дъщерята, Франческа. Оженихме се с Франко. И аз се озовах в Модена. Дъщеря си я родих на 40. С Франко се намерихме, когато бях на 38. А се оженихме след раждането на Франческа.“

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР