Ден втори: За Калас, циганката от Бургас и една „булгара мата“

Чувайки в домофона звънкия й глас „пронтооо“, въобще не подозираме, че ще я видим различна. Посреща ни в елегантен домашен халат. Ходила е на лекар, поставили са й инжекция в гръбнака заради хронични болки, под упойка естествено. Затова изглежда замаяна. Тежкият физически труд на сцената си е казал думата.

Развежда ни из апартамента – просторен мезонет в малка кооперация. В хола на две нива е разположена част от колекцията на съпруга й Франко Гуандалини – религиозни фигурки и скулптури от провинция Емилия Романя, които той е спасявал години наред от разрушение и забрава. На ниската масичка лежи луксозен цветен албум за колекцията на синьор Гуандалини, издаден в чест на 85-годишнината му, с посвещение на Райна, Франческа, Стефано и Джовани. Последните трима са дъщерята, зетят и внукът. Райна ни ги показва на снимка и казва колко много обича внука си, „чак ме боли“.

А за дъщеря си Франческа горчиво добавя: „Тя сигурно и на смъртното ми ложе няма да ми прости, че не е имала майка до себе си. Но не си дава сметка, че върви по моя път – разкопките (тя е археолог) отнемат от времето й за семейството и детето. Сега чака второ бебе, мъжът ми като разбра, се разплака. Той непрекъснато плаче, трогва се и плаче. Много остаря Франко. А Франческа продължава да копае. При първото раждане водите й изтекоха на разкопките...“

В кабинета на Райна стените и рафтовете на черния лакиран шкаф са отрупани със снимки – свидетелства за нейните върхови постижения на оперната сцена, на срещите й с уникални хора. Една от тях привлича вниманието ми – Мария Калас заедно с Райна, две звезди една до друга. И разговорът ни започва оттам.

Мария Калас, не Мартини Росси

Още студентка в Българската държавна консерватория, Райна чула божествения й глас.

„С един мой приятел инженер тайно слушахме радио, което хващаше чужди станции. За затвор бяхме тогава! Чувам – някой пее божествено. Тогава познавахме само Архипова (Ирина Архипова, мецосопрано, прима на съветския Болшой театър – б.а.). И викам колко хубаво пее тази жена, коя е? Пее Вагнер, Белини. Накрая казаха: това беше концерт на Мартини Росси. Не знаех, че Мартини Росси е фирма за ликьори, която прави концерти на големи оперни изпълнители. В едно интервю в Италия ги бях споменала след това и ми пратиха един кашон с ликьори от благодарност.

Реших тогава в себе си, имам някакъв такъв демоничен инстинкт, че където се пее така, отивам! После чак разбрах, че съм слушала Мария Калас. Винаги съм я обожавала. За първи път я чух в Скалата в „Медея“ от Керубини. Мисля, че именно тогава дебютира и Гяуров (вероятно става въпрос за 14 декември 1961 г. – б.а.). Калас беше страшно слаба. Гласът й беше все още феноменален, голяма певица. Усещаше се обаче, че клати на високите тонове. И ако знаете как целият театър, когато чуеше такова разклащане, казваше „ооооо“.

А после имах щастието – трябва да беше 1973-а – при откриването на новия театър в Торино, изгорял през войната и после го строиха 40 години, да се срещна с нея. За откриването на театъра ме бяха поканили да пея Елена в „Сицилиански вечерни“ под режисурата на Калас. Един бизнесмен, собственик на зали за кино и театър, взе Калас за режисьор на постановката. За първи път видях какво означава мениджърско виждане за операта, как направи този рекламен удар. Тогава се запознах с нея лично. Малко имам угризения на съвестта...“

Защо не го направихте по-рано, тя недостъпна ли беше?

Вече не пееше. Тогава беше с Онасис в Париж. А след като свършихме репетициите за „Сицилиански вечерни“, ми каза: „Ела в Париж да работим заедно.“ Върху „Травиата“, мен ме чакаше дебют в „Травиата“. Така се запознах с нея и беше доста тягостно. Виждах една красива жена, която нямаше нищо в живота си, защото нямаше пеенето. И беше много страшно. Беше се хванала за мен като за спасителна котва, за да бъде все пак в света на операта, смятам. Но беше нещастно създание. Без пеене, без сцена тя не съществуваше. А беше гений във феноменалните си изпълнения...

Защо споменахте някакви угризения?

Защото тя имаше нужда от приятели. Аз тогава много работех. И да си призная, веднъж тя започна да ми показва как да пея. И се държах лошо с нея. Тя търсеше някакъв начин да пее. Казваше ми: „Не пей толкова тъмно“. Това са технически неща, закръглено да го кажем. Тогава много лошо й отговорих. „Ние всички сме във вашите крака. И ви адмирираме, защото вие пеехте тъмно. Защо сега ми казвате да пея така светло?“ И тя се сви като едно дете. „Защо аз вече не пея?“ Като едно дете загубено. Господи, колко неща са ми минали през главата!