В сайта muslims50.hit.bg открих ето тази шега на Пророка Мохамед: „Някакъв мъж помолил Пророка да го повози на камилата. “Аз ще те повозя, но само на малкото на камилата”, отговорил Пратеника на Аллах. “Как ще яздя малкото на камилата, то няма да може да ме носи”, възмутил се човекът. Тогава Мохамед казал: “Всяка камила е малко (рожба) на друга камила.”
Смешна ли ви е тази шега? Едва ли. И на мен не ми е. На мюсюлманите пък най-вероятно им е отвратителна нашата традиция най-рационално и безобразно да се шегуваме с всичко и всички и до край.

Не се убиват хора заради карикатури! Не, не се убиват хора заради карикатури! Нито заради думи, нито заради мнения. И точка. Обаче не е толкова лесно да сложиш точка. Откакто свят светува хора са били убивани заради думи, мнения и карикатури.

Както повечето от вас, предполагам, и аз мисля непрекъснато за терористичния акт в Париж, за картечниците срещу карикатуристите. И се опитвам да разбера защо. И всичко, което толкова хора изрекоха и написаха ми изглежда хем вярно, хем недостатъчно. Дори не мога да си отговоря на въпроса в крайна сметка ако лично от мен зависеше, дали щях да пусна тези карикатури. Дали бих могла толкова брутално да осмея някого? Едва ли. Може би само наум. Честно казано ми е доста смешно колко хора сега се оказаха Шарли. Преди няколко месеца в текста си „Не плачи и не ридай“ в августовския брой на EVA, написан по повод агресивната реакция на някои от читателите ни на интервюто с Диляна Попова, цитирах един израз на Фрида Лорънс, завършващ с фразата „глупаците не ни интересуват“. Доста читатели бяха обидени и възмутени и настояваха за извинение все едно някой точно тях е нарекъл глупаци. Сега обаче, убедена съм, много от тях са Шарли и не виждат защо ли мюсюлманите се обиждат от фразата „Тежко е да си любимец на глупаци“, „изречена“ от карикатурен образ на пророка Мохамед и публикувана на първа страница на сатиричното издание „Шарли ебдо“.  Пълно е с обидчиви, които се чудят защо другите се обиждат.

Със сигурност има много обяснения за случилото се в Париж, много гледни точки, със сигурност една от тях е, че всичко случващо се е свързано с „отмъщението на някогашните колонии“, но не можем да прескочим тази за различните разбирания за хумор, за различните граници в чувството за хумор. Когато преди години четох „Хиляда и една нощ“ бях изненадана колко е забавен този епос, колко е чувствен. Но истината е, че никъде няма дори една-единствена шега с религията.

Религията е нещо, с което мюсюлманите просто не се шегуват. Имат си забранени теми, с които просто не се шегуват и в гореупоменатия сайт видях кои са тези теми. Не се шегуват с по-възрастни, с учени, с хора, които се обиждат от шеги и с чужди жени. Шегата не трябва да унижава и да обижда другия. Освен това открих изречението: „Пратеникът на Аллах не се смееше, а само се усмихваше“, което бе изтълкувано в смисъл, че дори на много смешно нещо добрият мюсюлманин не трябва да се смее гръмогласно. Защото пророкът е казал: Излишният смях убива сърцето.

От другата страна е нашата европейска култура, която още от времето на Древна Гърция и Древен Рим познава великото изкуство на сатирата чрез басните на Езоп, чрез политическата сатира на Аристофан, чрез древноримските сатирици Федър, Ювенал и чрез дълга, предълга върволица от автори през вековете. Дори никога да не сме чували тези имена, те текат в кръвта ни. Ние сме наследили тази гледна точка към света, която може би в ислямската култура по-скоро липсва. Или е подтисната. Или и аз не знам какво. Между другото защо нито един специалист по ислямска култура не ни разказа по-подробно за хумора в тази култура? Та това е една от основните теми в случая. Нека го направи някой, ще е полезно.
Специално французите пък си имат Рабле, чиято велика книга „Гаргантюа и Пантагрюел“, написана преди 450 години, е именно мощен, площаден, гръмогласен, неукротим, титаничен смях над схоластиката, срещу закоравялото мислене, срещу буквалността, тъпотата, религиозните ограничения.

Никой не може да съди „Шарли Ебдо“ за тези карикатури, защото те са наследници именно на традициите на Рабле и на всички вековни културни наслоявания, върху които Рабле е стъпил. Ако Рабле и други преди и след него се бяха чудили дали е проява на добър вкус или не е така безобразно, непочтително и безочливо да описват гротескни духовници и свещеници с тлъсти шкембета, огромни фалоси, чудовищни носове и прочие и по този начин да се присмиват на всички ограничения, може би нямаше да има Ренесанс - това гигантско освобождаване от религиозните норми, без което модерният свят не би бил възможен. Между другото Рабле също е бил на косъм от кладата заради гаврите си с католическата църква. Религиозният фанатизъм не прощава.

Никой няма право да посяга на вековната традиция на сатирата. Тя предшества и мюсюлманската, и християнската религии. Смехът е по-стар от всичко.
И винаги е побеждавал. Какво да се прави, пророците са най-смешни, когато са без гащи!